Тайната на Ботичели

— Хайде, Лучана, побързай! — укори ме нежно той. — Останалите вече ни чакат!

И за пореден път ме поведе през безкрайните коридори на замъка Сант Анджело, в един от които разпознах коридора със статуите, в който бяхме говорили снощи. Не след дълго се присъединихме към краля и свитата му. Дон Феранте ни посрещна гладко избръснат и добре отпочинал и нито с поглед, нито с някакъв жест показа, че снощи, в римския Форум, бе разговарял с брат Гуидо за някакви тайни. Безмълвно последвахме свитата му към някаква зала с тъмна ламперия. Дръпнах ръкава на моя приятел и прошепнах:

— Сега при папата ли отиваме?

— Да — кимна той и облиза устни, същинско кълбо от нерви и вълнение.

— В такъв случай не трябва ли да отидем във Ватикана?

— Да — кимна пак той. — Обаче срещата ни е тайна, затова ще минем от друго място.

И аз отново заживях в някаква приказка, докато наблюдавах как двама свещеници в алени роби отварят тежка дъбова врата. Направиха ни знак да се приближим и аз последвах краля и останалите в тъмно помещение, което отвеждаше до тунел, по чиито стени, на равни разстояния, бяха поставени факли.

— Пасето дел борго — промърмори тихо брат Гуидо. — Древен тунел, свързващ замъка и Ватикана. Тази аудиенция с Негово светейшество определено е много тайна.

След продължителния преход в мрачния тунел аз започнах да се изпълвам със страх и гърлото ми се сви. Никой не смееше да проговори — в мястото и в тържествения ход на свещениците имаше нещо, което не ти позволяваше да си отвориш устата. Не се чуваше нищо друго, освен скърцането на кожените обувки по камъните и лекото свистене на дрехите. Когато най-сетне излязохме от тунела, аз започнах да примигвам като сляпа къртица. Но когато накрая бедните ми очи се приспособиха отново към дневната светлина, зърнах нещо коренно различно — бяхме преминали от подземния свят на мрака в ярък, просторен рай. Това, разбира се, беше Сикстинската капела, изградена от папа Сикст за възхвала на Бога. Буквално зяпнах. Брат Гуидо бе напълно прав — хората вече не бяха принудени да се крият в потайни ъгли и влажни дупки, за да се прекланят пред Христос, славата Божия бе навсякъде, за наслада на всички. Прикрепени с огромно майсторство към позлатените колони се рееха ангели, носещи се чак до тавана. Огромните стени бяха пълни с библейски сцени, в които Дева Мария и хората й буквално оживяваха пред очите ни. И такива великолепни цветове! Лапис лазули, турмалин, злато! Тогава за първи път разбрах едно — рисуването е истинска алхимия. Художници като Ботичели с техните бои, палитри и четки, с пигментите им, проблясващи в бурканчета, бутилчици и реторти бяха събратя на онези чудни аптекари, които създаваха злато от нищото. Стоях като втрещена и се оглеждах. Но заслепението ми не беше чак толкова голямо, та да не забележа, че жените с техните лица и рокли, с позите, в които са застанали, с начина, по който държат главите си и ръцете си, са ми много познати. Всички тези красиви дами пред мен стояха с леко наклонени към десния крак глави, докато тежестта на телата им бе пренесена върху левия крак. „Контрапосто“ — така брат Гуидо бе нарекъл веднъж тази поза, в която бях стояла и аз през онзи знаменателен ден в ателието на Ботичели. Кралят потвърди подозренията ми.