Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Манастирът Бринкбърн, Англия
Ноември 1515 г.
Манастирът е бедна, незначителна малка обител с половин дузина монаси, които уж трябва да са августинци, но не практикуват вярата си твърде старателно. Сградите са заобиколени от каменен зид, има и голяма камбана, която да бие тревога, но рядко ги ограбват, понеже местните хора знаят, че тук няма много за отмъкване, пък и имат полза от това, че монасите хранят бедните, подслоняват пътниците и се грижат за болните.
Те са смутени от пристигането ми и игуменът предлага леглото ми да бъде поставено в залата на малката къща за гости. Едва успяват да го вмъкнат през вратата, а когато вече е вътре, то изцяло запълва пространството на подобното на килия помещение. Но подът е преметен и чист, а за ядене ми носят добре задушено овнешко и аз се радвам на това. Поднасят слабо червено вино, а игуменът лично идва да благослови храната и да се помоли за възстановяването ми. От тревожното му изражение разбирам, че изглеждам отчайващо зле и когато казва, че ще се молят за здравето ми и за живота на бебето ми, прошепвам:
— Моля ви, направете го.
Почивам си още два дни, а после хората на Дейкър отново сглобяват прътите, и, с леглото ми, поклащащо се и тръскащо се между тях, потегляме отново. Това е най-дългата част от пътя досега; ще ни трябва цял ден, от зори до здрач, преди да стигнем до Морпет. По пладне Дейкър нарежда да спрем и войниците се нареждат в кръг около нас, с насочени навън алебарди, докато аз и дамите ми хапваме по малко хляб и пием ейл, а после мъжете се хранят прави, наблюдавайки пътя зад нас и посоката, в която трябва да се движим, винаги готови за нападение, боящи се от преминаващи банди разбойници. Лицето на лорд Дейкър е застинало в гримаса на постоянно негодувание.
Сещам се как Арчибалд ми каза, че лорд Дейкър плаща на разбойници да нападат тази граница и да я правят несигурна, да всяват смут по нея, та за един шотландски крал да е невъзможно да упражнява властта си тук. Питам се как се чувства сега, незащитен в земите, пустеещи заради неговите дела, с мисълта, че мъжете, на които е платил да вършат беззакония, може да се обърнат срещу него.
Слънцето залязва, когато виждам масивната порта на замъка Морпет, а лорд Дейкър дръпва поводите на коня си и казва:
— Ето, ваша светлост. Тук ще бъдете в безопасност.
Заплаквам от облекчение, когато минаваме под огромния свод на портата. Истински триумф е да стигна дотук. Най-сетне съм в безопасност. Но когато обитателите на замъка се появяват забързано да ме поздравят, не споделям с никого, че от все сърце ми се иска това да беше замъкът Уиндзор, а не Морпет, и при отварянето на портата да излизаха да ме посрещнат моите две сестри.
Замъкът Морпет, Англия
Коледа 1515 г.
В Морпет ме очакват подаръци, както обеща Томас Дейкър. Лейди Дейкър е поръчала да ги подредят в голямата зала, за да мога да видя всичко, което Хари и Катерина са ми подарили; за да могат всички да видят колко ме цени брат ми. Има рокли от златен брокат, и сърмени рокли, има ръкави от хермелин и големи топове червено и пурпурно кадифе, от което да поръчам да ми ушият каквото пожелая. Има диадеми от ковано злато, както подобава за велика кралица като мен, има пелерини, и сатенени обувки със златни токове. Има купища украсено с бродерия бельо и пелерини, подплатени с кожа. Има шапчици от кадифе със златни брошки. Има парфюмирани кожени ръкавици и дълги чорапи с бродерия. И най-сетне, там са скъпоценностите от наследството ми, гранатите на почитаемата ми баба, нейното разпятие с перлите, диамантената огърлица на майка ми и златната ѝ верижка. Има всичко, което една кралица е редно да притежава, а Катерина е подбрала всичко това и ми го е изпратила, за да ми покаже признателността на брат ми за куража, с който служа на Англия.
Заедно с подаръците ме очакват и писма. Те не ми носят радост. Катерина тържествува; имам чувството, че нарочно ме дразни със загубите ми, докато тя самата ликува. Носи детето си толкова високо, та е убедена, че е момче. Сигурна е, че това бебе е по-силно.
Всички бяхме толкова опечалени, когато научихме, че е трябвало да избягате от страната си.
Стискам зъби, когато прочитам това, тъй като, ако Хари ме бе подкрепил, ако Катерина му бе казала да ме спаси, щях да задържа трона си.
И толкова потресени, че сте оставили синовете си.
Какво според нея можех да направя? Нима забравя, че те са без баща, и то по нейна заповед?
Не търся далече причината, поради която не е настояла да бъда спасена. Защо би спасила моя син и наследник, щом се надява да се сдобие със свой? Безпокойството ѝ за мен сигурно е лъжа. За Катерина е от полза да бъда в опасност, а синовете ми — пленени. Зная това; любящите ѝ думи не ме убеждават в противното.