Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
— Няма да се справя — повтарям.
Една от дамите, които са намерили да ми прислужват, пристъпва напред и се покланя на английския лорд.
— Тя не може да стане от леглото — казва жената без заобикалки. — Изпитва ужасна болка.
Той ме поглежда.
— Наистина ли е толкова зле?
— Наистина.
Той се поколебава, после допълва:
— Брат ви е изпратил пълни каруци с вещи за ваше удобство в замъка Морпет. А кралица Катерина ви е изпратила прекрасни рокли.
Чувствам как желанието ме сграбчва като глад.
— Катерина ми е изпратила рокли?
— И цели ярдове красиви платове, много, много ярдове.
— Трябва да ги видя. Можете ли да ги донесете тук?
— Ще ме ограбят по пътя — казва той. — Но мога да ви заведа при тях. Ако можете да съберете сили, ваша светлост.
Мисълта за Морпет и цели каруци, натоварени с вещи, чисто бельо и свястно вино, и за роклите ми — новите ми рокли — ми дава кураж.
— Повиках лекари, които ще дойдат в Морпет и ще ви прегледат там — казва той. — Брат ви е твърдо решен да направи необходимото, за да оздравеете отново. А след Нова Година може да отидете в Лондон.
— Лондон — повтарям с печален копнеж.
— Да, наистина — казва той. — Половин Европа е готова да се вдигне на оръжие заради начина, по който се отнесоха с вас. Хората зоват за война срещу Франция, и война с херцога. Вие сте тяхната героиня. Ако само можете да се надигнете, бихте могли да предявите правата си за трона.
— Как мога да стигна до Морпет?
— Моите хора могат да ви носят.
Придворната ми дама пристъпва напред с диплеща се рокля.
— Нейна светлост не може да бъде носена от прости войници.
Лорд Дейкър обръща обруленото си от слънцето и вятъра сурово лице към мен.
— Какво мислите? Или това, или ще отпразнувате Коледа тук, във военно положение, защото можем да бъдем нападнати по всяко време.
— Ще го направя — казвам. — Колко рокли е изпратила?
Завързват ме в леглото от страх да не стане злополука, а аз се вкопчвам във въжето, докато те грубо го свалят по трите стъпала от стаята до голямата зала. Крия лицето си във възглавницата, за да заглуша стоновете си; при всяко тръскане имам чувството, че ме пробождат с нагорещен ръжен в бедрото. Никога не съм изпитвала такава агония, сигурна съм, че гръбнакът ми е счупен.
Щом излизаме в голямата зала, мъжете се събират около леглото ми и прокарват под него дълги пръти, сякаш ще носят ковчег. Застават по шестима от всяка страна, и излизат внимателно, стъпка по стъпка, от залата, прекосяват подвижния мост и поемат надолу по дългия лъкатушещ път, който води по стръмните склонове към замъка. Пред нас вървят стражите: Дейкър язди сред тях, придворната ми дама язди зад него и държи в ръце бебето.
Дрипльовците, построили колибите си до стените на замъка, надявайки се на някаква защита срещу лошото време и грабителите, се изправят удивени, докато минавам край тях, полюшвана като икона на шествие в празничен ден. Бих се чувствала глупаво, ако не бях напълно погълната от болката. Отпускам се на възглавницата си и виждам как носещите сняг облаци се сгъстяват в небесата над мен, събирам последните отломки от куража на Тюдорите, които имам, и се моля това кошмарно пътуване на люлеещи се, разтърсващи стъпки да не ме победи и да не рухна, преди да сме стигнали края му.
Замъкът Картингтън, Англия
Ноември 1515 г.
След дълги часове пристигаме в друго бедно укрепление, кацнало на хълм, от който се разкрива гледка към поток и безредно построени груби колиби край стените, с каменна кула вътре. Внасят леглото ми в голямата зала и го оставят там. Мъжете са изтощени и не могат да качат тежкото легло по тесните стълби, а и аз не мога да понеса да продължа нататък.
Тук си почиваме пет дни. Аз съм в мъгла от болка; всеки път, когато се раздвижа в леглото, чувствам как костите ми стържат и пищя от мъчителното усещане. Когато ме повдигат, за да използвам нощното гърне, се налага да ми дават глътка алкохол, за да мога да понеса местенето. Хранят ме легнала и ми дават бульон с лъжица в устата.
Сутринта на петия ден разбирам, че трябва да продължим.
— Не е далече — казва лорд Дейкър утешително.
— Колко време? — питам. Иска ми се да не личи, че съм изплашена, но знам, че личи.
— Около три часа — казва той. — И ще ви носят по-умело сега, когато са се научили да вървят в крак.
Стискам зъби, за да не се оплача, но зная, че ще ме тръскат през всяка стъпка от петте мили. Напускаме замъка без съжаление, но мъжете се препъват из дупките в пътя и се подхлъзват в коловозите, а аз не мога да заглуша виковете си.
— Не е далече — казва Томас Дейкър твърдо.