Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Продължаваме нататък, а аз правя знак на лорд Дейкър да доближи коня си и да язди редом с мен.
— Колко път остава? — питам през зъби.
— Още малко.
— Час?
— Може би повече.
Поемам си дъх. Може да е още половин ден. По време на тази дълга езда съм се научила, че негова светлост не се чувства задължен да бъде точен.
— Казвам ви истината, не мога да издържа.
— Знам, че сте уморена…
— Нищо не знаете. Казвам ви, не мога да продължа.
— Ваша светлост, домът ми е на ваше разположение, удобен е, и…
— Как по-ясно да ви го кажа? Ще родя всеки момент. Не мога да чакам. Трябва да вляза в някаква къща. Времето ми дойде.
Разбира се, той ми напомня, че се очаква да родя чак следващия месец, а аз му казвам, че една жена знае кога ще роди, и че жена с двама здрави сина и няколко загуби със сигурност може да прецени, и ние спираме конете и се препираме ожесточено, застанали на пътя, докато студен източен вятър започва да шиба в лицата ни дъжд, а аз казвам: „В някоя канавка ли трябва да родя това бебе?“ Едва тогава той се отказва от мисълта за Морпет и казва, че ще свърнем встрани от пътя и ще отидем в малкия му замък Харботъл.
— Близо ли е? — настоявам.
— Съвсем близо — казва той, и по тона му разбирам, че ми предстоят часове болка.
Облягам глава на широкия гръб на коняря, усещам как конят се спуска в долини и се изкачва по хълмове, а от време на време поглеждам наляво и надясно и виждам дървета и високите земи. Виждам мишелов, кръжащ над гора. Виждам лисица да се шмугва в къпинака встрани от пътеката и червеникавият ѝ гръб ме подсеща за Ард и се питам къде ли е той сега. После минаваме през селце, по-скоро няколко порутени колиби с играещи си в прахта деца, които изтичват вътре, когато ни виждат, и лорд Дейкър казва: „Пристигнахме“.
Пътеката към замъка се издига стръмно над селото, и докато се качваме нагоре, подвижният мост се спуска с трясък, а решетката на крепостната врата се вдига с дрънчене. Конят навежда глава и се катери упорито. Замъкът се намира на малък зъбер над селото, а около мен се виждат други пусти върхове. Минаваме през каменен вход и навлизаме зад крепостната стена, а после конярят скача от коня, и аз позволявам на негова светлост да ме повдигне, вкопчвам се в него, тъй като краката не ме държат, и той ме повежда през входа, навътре към централната кула на замъка.
Замъкът Харботъл, Англия
Октомври 1515 г.
Почивам си, спя. Събуждам се и ям. Храната не е добра, но поне има легло, а не купчина слама, натъпкана в зебло; но няма хубави чаршафи и завивки, нито завеси на леглото, които да възпират теченията, и има само една малка възглавница. Това е спалнята на коменданта на крепостта, и трябва да кажа, че няма опасност това назначение да го изнежи. На допир дюшекът сякаш е натъпкан с едри камъни — никоя птица не може да има такива пера, и в него има бълхи или въшки, или във всеки случай нещо, което хапе. Цялата ми кожа е осеяна с червени подутини. Но поне не съм на коня, а след няколко дни болките затихват и си мисля, че може би бебето ми може и да не подрани толкова, но във всеки случай, ако дойде сега, ще се роди под покрив като християнин, а не край някой жив плет като диво животно.
Не се безпокоя за Арчибалд, някъде в пустошта на спорните земи между Шотландия и Англия, без позволение да влезе в едната страна, обявен извън закона в другата. Дори не мисля за сина си, Джеймс, който е с Дейви Линдзи в замъка Стърлинг, несъмнено пита за мен и научава, че пътят към престола е самотен и труден. Не мисля за малкия му брат, Александър, моето бебе, моят любимец. Не мисля за Катерина, бременна за пореден път, надяваща се на момче за Англия. Не мисля за Мери, също бременна, според лорд Дейкър — макар че какво значение има нейната бременност в действителност? В най-добрия случай може да роди син на Чарлс Брандън, наследник на бащините си задължения и майчината си глупост. Аз съм единствената от трите, която е и кралица, и може да разчита, че ще роди жив син, и би трябвало да тържествувам, но съм толкова уморена, та си мисля, че най-сетне наистина сме сестри, сестри в страданието и сестри в разочарованието.