Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Болките ми не водят до раждане, изпадам във вцепенена пасивност, като крава със заседнало теле в утробата ѝ. Не мога да направя нищо, за да накарам детето да се раздвижи, и нищо, за да го опазя. Страхувам се, че постоянната езда от последните няколко дни му е причинила нещо и то вече не може да се задържи здраво в утробата. Страхувам се, че ще умре вътре в мен, и тогава ще трябва да ме срежат, за да разтворят утробата ми, и със сигурност и аз ще умра. Мисля си, че това е моят Флодън, това е моята битка срещу врага и почти със сигурност ще я изгубя. Трябва да бъда отчаяно храбра и да си напомням, че дългът ми ме доведе тук, пък и така или иначе, няма как да избягам.
Когато се опитвам да се измъкна от леглото — защото постоянно имам нужда да се облекчавам, а тук нямат нужник, а само кофа под леглото, — осъзнавам, че съм се парализирала. Това не са родилни болки, а някаква болест, стигаща дълбоко в костите. Имам нужда от лекар, не от знахарка. Казвам на лорд Дейкър, че трябва да се видя с френския посланик веднага, че нямам избор: трябва да сключа мир с херцога на Олбъни, защото вероятно ще умра. Той трябва да ми изпрати лекари от Единбург.
— Повикайте френския посланик — казвам. — Може да ни последва тук. Можете да му издадете документ за свободно преминаване.
— Не зная къде е. Може да е още в Бърик.
— Бил е в Бърик?
Той осъзнава, че неволно се е издал.
— Дошъл е в Бърик?
— Ако си спомняте, бързахме да потеглим. Ами ако неговите хора бяха арестували съпруга ви? Нима бихте искали да изложите графа на опасност да бъде арестуван?
Разбира се, безопасността на Ард е по-важна от всичко, но само ако се бях видяла с френския посланик и той беше успял да сключи споразумение с мен, тогава можеше и да не съм принудена да дойда тук, в това мизерно укрепление, за да търпя тези болки без лекар или знахарка, или билкарка, на които мога да се доверя.
— Повикайте го! — нареждам. — Ако двамата с него успеем да се споразумеем, може да ми изпрати лекари от Единбург.
— Не още, ваша светлост — отвръща той внимателно. — Не искаме да излагаме на риск смелия ви съпруг и голямото му начинание.
— Защо, какво прави той? — питам. — Мислех, че се укрива, докато успее да се присъедини към нас?
Лорд Дейкър се усмихва, старческите му очи проблясват дяволито.
— Мисля, ще откриете, че един смел млад лорд като него е способен на нещо по-добро от това!
— Спасява синовете ми — казвам, без миг съмнение, и лордът ми намига дръзко.
— Именно това прави, Бог да му помага — казва той. — Как ще се чувствате, когато и двамата се озовете на сигурно място зад стените на замъка Морпет, а с вас — и синовете ви?
— Ще ги доведе в Англия?
— Няма друго място за тях. Всички отново ще бъдете заедно.
Не отговарям. Той е прав. Всяка стъпка, която предприех, всеки избор, който направих, изглежда, ме води към места, на които не искам да бъда, до още избори, които не искам да правя.
— Ще видя — казвам. Помислям си за почитаемата ми баба, която никога не казваше на никого какво мисли, нито какво може да направи. — Ще реша, след като родя детето си.
— Повиках лекари от Бърик — казва той. — Ако само може да стигнем до Морпет, бих могъл да ви настаня по-удобно. Там е съпругата ми с дамите си. Те биха се погрижили за вас и бихте имали покои по свой вкус.
— Зная — казвам. — Но това не може да стане. Не мога дори да ходя, не бих могла да яздя. — Внезапна болка като от промушване с меч в корема ме кара да обгърна тялото си с ръце и да ахна.
Дейкър се изправя на крака.
— Започва ли?
Кимвам.
— Да. Мисля, че сега наистина идва.
Раждането на бебето отнема дни. Два дни и три дълги нощи, изпълнени с болка, сън и ново събуждане от болка; накуцвам нагоре-надолу из стаята и пъшкам на леглото, докато най-сетне ми подават скимтящо вързопче, повито в парчета лен, и казват:
— Момиче. Момиче, ваша светлост.
Толкова съм изтощена, та дори не ме е грижа, че не е момче. Толкова се радвам, че всичко е свършило и че имам живо дете в резултат на всичките си мъки, че повдигам набразденото си от сълзи лице да я погледна и виждам съвършено, миниатюрно бебе, идеално и завършено като розова пъпка, сладко като изящна фигурка, ангел, направен от марципан. Не мога да говоря от болка и изтощение. Мисля си, че ако умра след раждането ѝ, поне я видях, а Арчибалд ще има дете от мен.
— Как ще я кръстите? — пита някой.