Вестителят на бурята

— Съветът не вярва на никого, така ли? — подобна крайна мярка му се струваше истинска лудост.

— Огнището на магистрите невинаги е било така цивилизовано и единно. Невинаги сме живели в такава просветена ера и някога тези окови са спасявали живот. Това е остаряла мярка, но някои традиции са твърде силни.

Тя изрече тези думи така, че Уейлиън се зачуди дали съветът още не е поразен от раздори след толкова векове на съперничества и безредие. Предположи, че ако почака, ще разбере.

— Дали ще допуснат чирак като мен в залата?

— Сега, когато съм… безпомощна, ми е позволено да вляза с придружител. Нещо като охрана — тя дори не опита да скрие иронията в думите си. — А и за теб ще е полезен опит.

— Няма ли да ми сложат гривни? Ами ако…

— Ако какво? Ако внезапно проявиш гениалния си талант в някое от Изкуствата? Моля те, Грим, не ме разсмивай. Сега трябва да сме сериозни. — Но Гелредида никак не изглеждаше развеселена. — От хиляди години не сме виждали чирак, който да е толкова умел в Изкуството, че да представлява опасност.

Двама от Рицарите на гарвана хванаха дебелите халки в центъра на огромните врати и ги отвориха. Не се чуха фанфари, нямаше гонгове, но рицарите някак бяха получили заповеди, а Гелредида получи своята аудиенция.

Сърцето на Уейлиън бумтеше в гърдите му, докато залата се разкриваше пред него. Магистрата тръгна напред и той я последва, като се дивеше на огромното помещение на самия връх на Кулата на магистрите.

То беше полукръгло и огромно, обградено от галерия, изсечена в скалата, сякаш самата кула беше огромен монолит, част от естествено скално образувание. Уейлиън беше виждал долните нива. Знаеше, че са от дърво и камък, но как така на самия връх на Кулата бе изградена зала от скала.

В камъка личаха фризове и сложни знаци. Накъдето и да погледнеше, виждаше изумително майсторство. Гаргойли гледаха злобно от всеки тъмен ъгъл, сякаш опитваха да се откъснат от скалата, но щом влезе в залата, вниманието на Уейлиън веднага бе погълнато от петте амвона в центъра ѝ.

Петимата архигосподари седяха зад своите амвони с неразгадаеми изражения. Когато дойде за пръв път в Кулата преди около година, Уейлиън ги видя при церемонията по откриването и чу речите им за различните Изкуства. Имената им бяха легендарни — завинаги запечатани в ума му. Всеки от тях представляваше различна дисциплина — едно от петте Основни изкуства — и нямаха равни: никой не можеше да се мери с тях в целия свят.

Вляво седеше Хойлен Краби, Главен заклинател и Пазител на Книгите. Той беше слаб мъж с черна, вече оплешивяваща над челото коса, а тъмната му роба бе покрита с древни знаци, които, разбира се, Уейлиън не можеше да разчете. Въпреки че изглеждаше в средата на четиридесетте си години, Хойлен със сигурност беше много по-възрастен.

До него седеше Кранок Маргил, Господар на Стихиите и Пазител на Ключовете. За разлика от Краби, той изглеждаше точно на колкото беше, към осемдесет. Рядката му коса бе съвсем тънка, а осеяната с петна кожа — почти прозрачна. Той носеше очила с дебели стъкла и раменете му едва крепяха червено-синята роба. Говореше се, че Изкуството на насочване на стихиите е най-опасното и явно Кранок беше заплатил скъпо за таланта си.