Сибирски тайни
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #32
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1710-5
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Сибирски тайни». Краткое содержание книги:
През 1992 година стар познат на Аркадий Игнатевич приватизирал животновъдния совхоз във Вербицк, създал ООД и поканил Тарасевич на длъжността главен зоотехник. В тази именно ферма професорът работил до смъртта си през 2005 година, като не доживял буквално месец до своята деветдесетгодишнина. Продължавал активно да се занимава с проблемите на храненето на животни с ценна кожа, защото естествените фуражи ставали все по-лоши и по-лоши, много експериментирал с биодобавки, пресмятал варианти на дозировките, комбинациите и режима на храненето. Тарасевич успял да постигне отлични резултати и при нарастващия дефицит на добри фуражи норките във Вербицката ферма оцелявали и се плодели много по-добре, отколкото в другите стопанства.
Съдебните дела и двете излежани присъди били направили от Аркадий Игнатевич необщителен, неразговорлив и неприветлив човек. Единственият, с когото той общувал постоянно и с удоволствие, бил младият ветеринарен лекар Иля Чураков, който изпитвал влечение към всичко ново и се отличавал с неукротима жажда за знания. Главният зоотехник и ветеринарният лекар прекарвали много време заедно, обсъждали нещо, понякога Чураков дори нощувал у професора, когато трябвало да премислят поредния експеримент или да анализират получените резултати.
Много хора във фермата не обичали Аркадий Игнатевич, ала го ценели и уважавали, оценявали по достойнство специалиста от най-висока класа. Говорело се, че Тарасевич пишел някаква книга по история на производството на ценни кожи в Русия, но дали я бил завършил — не било ясно. А той знаел изключително много за тази история, разказвал я на ветеринаря Чураков. Той пък след смъртта на професора на драго сърце споделял получените знания с всички, които се интересували, като постоянно се позовавал на своя учител.
Всичко това беше интересно, само че не даваше никакъв отговор на въпроса: дали наистина Аркадий Игнатевич Тарасевич се е запознал с Дмитрий Голиков, докато излежавал присъдата, и дали го е посещавал в психо неврологичния интернат.
Едва потънала в сън, Настя изведнъж се събуди: стори й се, че се отвори вратата, която водеше към стаята на Коротков. Така се и оказа: силуетът на Юрка се мяркаше на фона на прозореца.
— Ти какво? — уплашено попита тя.
— Имаш ли нещо обезболяващо? — изрече със страдалчески глас Коротков. — Нещо по-силно. Зъб ме тормози, присви ме след обяда, мислех, че ще мине сам, но болката толкова се засили, че не мога да заспя.
— Затова ли беше толкова кисел? — сети се Настя. — Защо не каза веднага?
Тя запали аплика и посегна към халата в краката си.
— Надявах се да престане, не ми е за пръв път. Ама вече започна да тупти — оплака се Юрий и тактично се отдръпна в онази част на хола, от която спалнята не се виждаше.
— Тупти ли? Върви бързо да се облечеш! — изкомандва Настя. — Сега ще видим къде тук има денонощна стоматология.
— Абе откъде ще има тук такова чудо…
— Градът е с почти един милион население, поне частна ще се намери.
— Няма да отида! — вече съвсем сериозно се уплаши Коротков. — Дай ми хапче, по-добре две, и всичко ще мине.
— Няма да мине — зловещо се закани тя. — Щом тупти, няма начин да ти олекне, ще става само по-лошо. Хайде, Коротков, не се плаши, ще ти боднат упойка и нищо няма да усетиш.
Настя се обади на портиерката, по чийто глас пролича, че е спяла дълбоко, научи къде може да се намери зъболекар посред нощ и помоли да извикат такси. По дългия хотелски коридор Коротков се влачеше подире й като овен, поведен на заколение. Колата вече ги чакаше пред входа, а щом чу адреса, шофьорът кимна с разбиране:
— Знам го. Пет минути — и сме там, сега пътищата са свободни.
Настя незнайно защо беше сигурна, че през нощта в дежурната стоматологична поликлиника няма да има пациенти. Но колко се бе лъгала!
— А ти какво си въобразяваше! — жално се позасмя Коротков. — Нали всички са умни. В частните клиники приемат само с предварително записан час, никой не чака, но е скъпо. А тук е или безплатно, или евтино, затова денем не можеш да се вредиш — идват хора и със записан час, и с остри болки. Никой не иска да чака на опашка, затова се тълпят нощем, когато уж нямало голяма навалица.
В коридора имаше само два стола, на единия седеше мъж на около трийсет и пет години, на другия — възрастна жена. Още трима мъже на различна възраст с израз на непоносимо страдание по лицата подпираха стените. Вратата на лекарския кабинет се отвори и излезе едно момиче. А единият от мъжете до стената — ако се съдеше по възрастта му, неин баща — веднага я хвана под ръка и я поведе към изхода. Настя облекчено въздъхна: значи, пред тях имаше не петима, а само четирима. Медицинската сестра покани следващия, възрастната дама стана и влезе в кабинета, веднага мястото й зае единият от мъжете до стената. Вторият, който не успя да седне, изгледа щастливеца с омраза и получи в отговор от преуспелия си конкурент самодоволна усмивка. Коротков леко побутна Настя и прошепна: