Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
— Слушай, че то е съвсем проста работа да се научи кой е абонатът.
— Тъкмо с това смятах да се заема днес.
— Ако има нещо ново — обади се.
Глава двадесет и трета
„При Поля“
Главата му се цепеше. Изглежда, като резултат от недоизлекуването и от това, че Турецки още от сутринта отиде в МУР, а оттам в градската прокуратура. Но той просто не можеше да лежи и да чака кога ще зарасте това злополучно рамо.
В джоба му лежеше фотороботът на „социолога Игор“, когото засега никой не разпознаваше. Романова и паралелно с нея Грязнов търсеха бабата на Татяна Бурмеева. — След разговора с нейните родители Турецки беше вече сигурен, че Татяна е именно при нея. А сега и този пейджър. Турецки чувстваше, че трябва да се посъветва. Къде ли беше Меркулов…
На бюрото пронизително иззвъня телефонът. Саша вдигна слушалката:
— Как е самочувствието?
— Константин Дмитриевич! — възкликна Турецки с нескрита радост. — Тъкмо за вас си мислех.
— Трябва да се видим.
— И аз точно затова…
— Знаеш ли ресторанта „При Поля“? — прекъсна го Меркулов.
— Знам го.
— След половин час там.
Имаше нещо такова в гласа на Меркулов, че Саша само отвърна кратко:
— Ще дойда. — А в себе си си помисли: „Ама че местенце намери!“
Ресторантът „При Поля“ се намираше в едно от големите здания на улица „Полина Осипенко“. Досега Турецки познаваше това заведение само отвън. И то не предизвикваше у него рефлексивно слюноотделяне, напротив — по-скоро можеше да се очаква активизиране на жлъчката. Входната врата беше съвсем обикновена, тоест преди пет години, когато той за пръв път обърна внимание на това заведение, такива дървени лакирани врати с масивна излъскана месингова дръжка имаше единици, но сега те не се набиваха на очи на фона на московските фасади. Мраморната козирка над вратата също не будеше учудване. Но тесният и висок прозорец-витрина поразяваше, както и преди. На стъклото беше наплескана радушно усмихваща се жена в предвоенна лятна униформа. Тоест не беше наплескана, картината беше съвсем реалистична. Саша и представа си нямаше как е изглеждала истинската Полина Осипенко, но някак си не се съмняваше, че портретната прилика е спазена. Но главата на тази Полина се увенчаваше от невероятно грамаден и нескопосен кокошник16. Това беше достатъчно Турецки всеки път гнусливо да се извръща само като види вратата на ресторанта.
Но този път той разгледа подробностите.
Във вдигнатата си ръка Полина Осипенко държеше ченгел. Именно на такива, по смътните спомени от детството, в месарниците някога окачваха месото. Вместо прасенце на ченгела висеше дъска за менюто с надпис: „ХАПНИ СИ ЛЪНЧА“, направен с нелепо неуместен черковнославянски шрифт. По-долу се кипреше старателно изписано с тебешир меню:
Салата Полева
Асорти Поле-Поленце
Жулиен по Полски
Агнешко „Полонез“
Турецки влезе. От миниатюрната — метър на метър — площадка стълбите слизаха надолу към подземието. Някъде отстрани изплува гардеробиерът, външността на когото не оставяше и грам съмнение, че служи и като бияч: рижав, къдрав здравеняк с широка, мускулеста фигура, на ръст поне метър и деветдесет. Впрочем обсипаната му с лунички физиономия добродушно се усмихваше:
— От сърце ви се радваме, моля заповядайте.
Турецки съблече шлифера си и застина за секунда, очаквайки номерчето.
— Не се безпокойте, Александър Борисович, при нас е по домашному. — Наистина закачалката изглеждаше съвсем по домашному, там имаше не повече от десетина дрехи. — Влизайте, влизайте, Константин Дмитриевич вече е тук — завърши здравенякът и гостоприемно разтвори вратата към залата.
По-точно това беше неголяма стая, всичко на всичко със седем масички, и посетителите бяха съвсем малко. Срещу Турецки се устреми невисок здравеняк с маслени очички:
— Здравейте, Александър Борисович, заповядайте в кабинета.
Това беше стопанинът на заведението Пал Палич Манко.
Независимо от размерите си ресторантът „При Поля“ веднага след откриването си привлече вниманието на един от местните чиновници. Той взе ресторантчето „под крилото си“, в резултат на което Пал Палич първо изрева, а после взе да се замисля сериозно дали да не се омита някъде по-далеч от Москва, а и въобще от Русия.
16
Старинен руски накит за глава в северните области под формата на диадема. — Б.пр.