Съдбовният кораб [bg]

— Погледни го. Едва се държи на краката си. Казах му, че се нуждае от почивка. А и предишната нощ пи прекалено много. — Тя завъртя главата си, за да срещне погледа на фигурата. Очите ѝ се завихряха като разтопено злато, красиви и завладяващи. — Коя си ти? — Думите ѝ бяха по-дръзки, отколкото се чувстваше. — Не си Вивачия. Тя никога не заделяше и една учтива дума за мен. Искаше само да ме прогони надалеч, за да запази Кенит единствено за себе си.

Сочните устни на кораба се разтегнаха в още по-широка усмивка.

— Най-накрая. Трябваше да се досетя, че първият разумен човек, с когото говоря, ще е от някогашния ми пол. Не. Не съм Вивачия. Нито искам да те прогоня или да ти отнема Кенит. Помисли за мъжа, който е Кенит. Няма нужда да има съперничество между нас. Той се нуждае и от двете ни. Изпълнението на амбициите му ще изисква помощта и на двете ни. Ти и аз ще станем по-близки и от сестри. Сега. Нека помисля за име, с което да се обръщаш към мен. — Драцената присви златните си очи в размисъл. Усмивката ѝ се разшири.

— Мълния. Мълния ще свърши работа.

— Мълния?

— Едно от по-ранните ми имена, на древен език е нещо като „Зачената в гръмотевична буря в мига на мълниеносен гръм“. Но вие сте народ с краткотраен живот, склонен да съкратява всяко житейско изживяване, с надеждата да го разбере. Ще ти се оплете езикът от толкова много думи. Така че можеш да ме наричаш Мълния.

— Нямаш ли истинско име? — осмели се Ета.

Мълния се засмя сърдечно, отметнала глава назад.

— Сякаш бих го споделила. Хайде, жено. За да заплениш Кенит, трябва да притежаваш повече лукавост. Ще трябва да направиш нещо повече от това просто да ме попиташ за тайните ми с невинно изражение. — За кратко по издълбаните черти на лицето ѝ се изписа шок.

— Кормчия! — извика тя. — Два пункта надясно каналът става по-дълбок и течението е по-благоприятно. Отведи ни там.

Джола беше на руля. Без да задава въпроси, той премести кораба. Ета се смръщи за миг. Какво щеше да каже Кенит за това? Преди време беше казал на мъжете, че който и да е на вахта, трябва да следва командите на кораба все едно идват от него. Но това беше преди тя да се промени. Корабът смени курса си и Ета почувства как се понесе по-бързо и плавно. Тя повдигна лице към вятъра, милващ страните ѝ, и огледа хоризонта. Кенит бе казал, че плават към Заграба, но това нямаше да го спре да плячкосва по пътя. Уинтроу се възстановяваше добре — нямаше нужда да се бърза за лечител. Пък и лечителят не можеше да му помогне кой знае колко много. Щеше да носи белезите до края на дните си.

— Имаш поглед на ловец — одобрително отбеляза Мълния. Тя обърна голямата си глава, за да огледа хоризонта от край до край. — Двете с теб бихме ловували чудесно заедно.

Непривична тръпка пробяга по гръбнака на Ета.

— Не би ли трябвало подобни думи да са насочени към Кенит, а не към мен?

— Към мъжкар? — попита Мълния с лека нотка на презрение в смеха си. — Знаем ги какви са мъжкарите. Мъжките дракони ловуват, за да напълнят собствените си търбуси. Когато една кралица полети в търсене на жертва, тя го прави, за да съхрани цялата раса. Ние сме тези, които знаят до мозъка на костите си, че такава е целта на всяко наше движение. Да продължим вида.