![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Ета положи ръка на плоския си корем. Макар и облечена, пак можеше да усети малката издутинка на черепния талисман върху пръстена на пъпа ѝ. И той като фигурата на кораба беше издялан от магическо дърво. Не ѝ позволяваше да зачене. Носеше го от години, откакто бе станала курва по времето, когато бе била малко по-голяма от момиче. Досега трябваше да се е превърнал в част от нея. В последно време обаче бе започнал да я протрива и дразни, както физически, така и психически. Откакто бе намерила малката бебешка фигурка на Плажа на съкровищата, която без да иска бе отнесла със себе си, бе започнала да усеща повика на собственото си тяло за дете.
— Свали го — предложи Мълния.
Ета замръзна на мястото си.
— Откъде знаеш за него? — попита с мъртвешки тих глас.
Мълния дори не я погледна, а продължи да разглежда внимателно водната шир пред тях.
— О, моля ти се! Имам си нос. Мога да го помириша по теб. Свали го. Не носи никаква чест нито на този, от когото някога е бил част, нито на теб, затова, че го използваш по този начин.
Мисълта, че талисманът някога е бил част от дракон накара кожата ѝ да настръхне. Закопня да го свали, но…
— Първо трябва да го обсъдя с Кенит. Той ще ми каже, когато е готов да имаме дете.
— Никога — отвърна Мълния с равен тон.
— Какво?
— Никога не чакай на мъжкар за подобно решение. Ти си кралицата. Ти решаваш. Мъжете не са направени за подобни решения. Виждала съм го безброй пъти. Ще искат да чакаш да дойдат дни на слънце, богатство, изобилие. Но за един мъжкар достатъчното никога не е задоволително, а изобилието никога не е постигнато. Кралицата знае, че когато времената са най-тежки и дивечът е най-оскъден, тогава трябва да се тревожи най-много за продължаването на вида. Някои решения не принадлежат на мъжките. — Тя повдигна ръка и приглади косата си назад. Отправи към Ета поверителна усмивка, изведнъж изглеждаща изключително човешка. — Все още не съм свикнала с косата. Очарователна е.
Ета осъзна, че се усмихва въпреки себе си. Облегна се на перилата. Бе изминало дълго време, откакто бе имало жена, с която да си поприказва, да не говорим за жена, говореща толкова открито сякаш самата тя беше курва.
— Кенит не е като другите мъже — дръзна да каже.
— И двете знаем това. Избрала си си добър мъж. Но какво му е доброто, ако спре дотам? Свали го, Ета. Не чакай той да ти каже да го направиш. Огледай се. Да не би да казва на всеки мъж кога е най-подходящото време да изпълни задълженията си? Разбира се, че не. Ако трябваше да го прави, по-добре да свърши всичко сам. Той е мъж, който очаква другите да мислят сами. Ще си позволя един облог. Не ти ли е намеквал вече, че се нуждае от наследник?
Ета се замисли над думите му, след като му бе показала издяланото бебе.
— Така е — меко призна тя.
— Е, нима тогава ще го чакаш да ти заповяда? Срамота. Никоя женска не трябва да чака командата на мъжкия за това, което си е нейна работа. Ти трябва да си тази, която да му казва подобни неща. Свали го, кралице.
Кралица. Ета знаеше, че драцената имаше предвид просто женска. Женските дракони бяха кралици, като котките. И въпреки това, когато Мълния изрече думата, тя заплашваше да зароди идея, която Ета дори не смееше да обмисли. Ако Кенит щеше да бъде крал на Пиратските острови, какво значеше това за нея? Може би щеше просто да е неговата жена. Но ако му родеше дете, тогава със сигурност…
Макар че се скастри за подобни амбиции, ръката ѝ все пак се плъзна под копринената ѝ риза към топлата плът на корема ѝ. Малкият талисман от магическо дърво, оформен като човешки череп, беше окачен на тънка сребърна верижка. Беше закопчана с кукичка и клупче. Тя го притисна с пръсти и верижката се разкопча. Измъкна внимателно талисмана, особено около кукичката, и го задържа в дланта си. Черепът ѝ се усмихваше. Тя потрепери.
— Дай ми го — тихо каза Мълния.
Ета отказа да мисли за това. Протегна ръка и след като Мълния подаде своята, го пусна в широката длан на кораба. Той лежа там за момент, сребърната верижка проблясваше на слънцето. Тогава, като дете, налапващо сладка, Мълния надигна свитата си в шепа ръка към устата си. Смеейки се, тя показа на Ета празната си длан.
— Изчезна! — каза и от този момент решението беше необратимо.
— Какво ще кажа на Кенит? — почуди се гласно Ета.
— Абсолютно нищо — безгрижно ѝ отвърна корабът. — Абсолютно нищо.
Плетеницата бе растяла на брой, докато не бе станала най-голямата група от змии, предани на една-единствена змия, която Шривър бе виждала. Понякога се разделяха, за да търсят храна, но всяка вечер ги заварваше отново заедно. Идваха при Молкин във всякакви цветове, размери и състояния. Не всички помнеха как да говорят, а някои бяха по животински диви. Други носеха белези от злополуки или гнойни рани от срещи с враждебни кораби. Някои от дивите плашеха Шривър с възможността си да надскочат всички граници на цивилизованото поведение. Малка част от тях, като призрачно бялата змия, ѝ причиняваха болка с едва сдържаната агония, която ги обгръщаше. Белият, в частност, сякаш беше замръзнал в мълчание от гняв. И все пак всички следваха Молкин. Когато вечер се скупчваха заедно, те се закотвяха в поле от полюшващи се змии, които напомняха на Шривър за море от водорасли.