Съдбовният кораб [bg]

— Глупаво момче. — Фигурата направи представление от това небрежно да почеше тила си. — Колко драматично! Колко вълнуващо! Ако имаше нещо, което да бъде развълнувано. Носи си белезите тогава, като жалка почит към някого, който никога не е съществувал. Нека бъдат последната следа от битието ѝ. Дали искам да си тръгнеш? Да, и причината е, че предпочитам Кенит. Той е по-подходящ спътник за моите амбиции. Искам Кенит да ме придружава.

— Искаш, така ли? — Гласът на Ета беше тих и студен.

Уинтроу се стресна, но фигурата изглеждаше единствено развеселена.

— Както и ти, сигурна съм — промърмори корабът. Тя остави погледа си да обходи Ета. Устата ѝ се изкриви в одобрителна усмивка. Тя освободи Уинтроу от вниманието си, за да се съсредоточи върху Ета.

— Ела по-близо, скъпа моя. Това коприна от Верания ли е? Леле, той наистина те глези. Или може би глези себе си като показва съкровището си на всички. В този цвят сияеш като скъпо бижу сред екзотичен обков.

Ръката на Ета се повдигна почти несъзнателно, за да докосне тъмносинята коприна на ризата си. По лицето ѝ премина колебание.

— Не знам откъде е дошъл платът. Но ми беше даден от Кенит.

— Почти съм сигурна, че пред очите ни стои коприна от Верания. Най-добрата, която съществува, но без съмнение той не би ти предложил нещо по-малко от това. Когато бях в правилната си форма, нямах нужда от платове, разбира се. Собствената ми скъпа кожа проблясваше и искреше по-красиво от всичко, което можеха да сътворят човешките ръце. И все пак знам това-онова за коприната. Само във Верания могат да постигнат такъв нюанс на драконово синьо. — Тя наклони глава към Ета. — Отива ти. Ярките тонове са ласкави за тена ти. Кенит има право да те гизди в сребърно, а не в златно. Среброто блещука на кожата ти, докато златото би стояло просто топло.

Ета докосна гривните на китката си. Още по-наситена руменина докосна страните ѝ. Тя се приближи със стъпка-две до перилата. Очите ѝ срещнаха тези на дракона и за известно време двете изглеждаха омаяни една от друга. Уинтроу се почувства отхвърлен. За негова изненада през него премина тръпка на завист. Той не разбра дали не искаше да споделя Вивачия с Ета, или искаше да предпази Ета от дракона.

Ета леко поклати глава сякаш за да се освободи от омаята. Това накара черната ѝ лъскава коса да се залюлее. Погледна към Уинтроу и на челото ѝ изникна леко смръщване.

— Не трябва да се излагаш на вятър и слънце. Те обелват кожата от плътта, която все още се опитва да заздравее. Трябва да останеш в каютата си поне още ден.

Уинтроу внимателно се вгледа в нея. Нещо не беше наред. Подобна загриженост не беше типична за нея. По-скоро би очаквал да му каже, че трябва да се калява, вместо да се възстановява. Опита се да разчете очите ѝ, но тя се взираше покрай него, без да среща погледа му.

Драцената беше по-пряма.