Гаснещ зрак [bg]

Ренар разкопча наметалото си и го сгъна грижливо на гърба на един стол. След това отиде до страничната маса.

— Последното вино, което пих тази вечер, беше вкиснало — каза, взе една гарафа и подуши. Наля си. — Татко — каза, след като се обърна към него. — Толкова много неща имам да ти кажа.

Той не вдигна очи от свитъка, разгънат пред него.

— Доста късно е за разговор.

— Ако имаш предвид това време на нощта, да, може би.

— Нямах предвид това време на нощта.

— О, онази стена — въздъхна тя. — Знам защо я вдигна, разбира се. Любовта ти към майка ми, а какво направих аз? Отидох в лагерите, в кръчмите, да науча занаят. Наказвах ли те? Може би просто бях отегчена. Или на онази възраст, когато бунтът изглежда добра идея, идея пълна с… идеали. Толкова много от нас, около моята възраст, пламват ярко, със смътното, унило разбиране, че всичко ще угасне. Огънят ни. Смелостта ни. Вярата, че всичко това означава нещо.

Най-сетне той я погледна над затрупаното писалище между двамата.

— Оссерк е там, навън — продължи Ренар, — гори ярко. Някъде. Колкото до мен, не стигнах толкова далече.

— Тогава, Ренар, свършва ли… твоят бунт?

Надежда ли беше това, което видя в очите му? Не можеше да е сигурна.

— Татко, не мога да ти кажа причините си. Но знам какво причини моят избор, извън това похабено от употреба тяло. Майка ми беше офицер в твоята част. Аз бях нейната дъщеря, държана настрана от любимия ѝ легион. Тъй че нищо не знаех за него, нищо за войнишките порядки, нищо за порядките на майка ми. — Отпи от виното. — Това, което тя ми причини, и това, което ти направи на Оссерк… ами, от вашите деца, едно от нас най-сетне разбира причините ви.

Не мислеше, че в думите ѝ имаше достатъчно, за да накара очите му да блеснат, и внезапното чувство, така грубо оголено, я стъписа.

Ренар извърна очи и остави бокала на масата.

— Един млад войник на Легиона дойде при мен тази нощ. Дойде не за евтините ми дарове на любов, а за да изповяда престъпленията си. Убийства на невинни. Ужасни насилия. Майка, малките ѝ момчета. Назова отделенията и ротата. После застана пред мен и си преряза гърлото.

Урусандер стана. След миг беше точно пред нея. Посегна, за да я вземе сякаш в прегръдката си, но нещо го спря.

— Татко, ти имаш нещастни деца.

— Ще го поправя, Ренар. Обещавам ти. Ще го поправя.

Нямаше да му отдаде сърцето си, за да не бъде пронизано от жалост. Все едно, такива чувства отдавна бяха потънали надълбоко. Не мислеше, че ще ги види отново.

— Вашата Върховна жрица, татко, трябва да разбере — нейният храм, вярата, която предлага, трябва да са повече от това, което са. Говори ѝ, татко, говори ѝ за надежда. Не всичко е просто за да служи на нея. Трябва и тя да даде нещо в отговор.

Отдръпна се и взе бокала. Изпи виното и си взе наметалото.