Деца от кръв и кости [bg]

Като стенобойна машина Бинта се втурва в главата ми. Тя също страдаше. Страдаше вместо мен.

Куаме забива камата в бедрото на Тзеин още веднъж и аз изкрещявам отново, а зрението ми се замъглява от сълзи. Той издърпва камата с разтреперана ръка. Треперенето му се засилва, когато я насочва към гърдите на Тзеин.

— Това е последният ти шанс!

— Ние не сме ви врагове! — извиквам бързо. — Стражите в Уари убиха хора, които и ние обичахме!

— Лъжи. — Гласът на Куаме се задавя.

Той се опитва да спре треперенето на ръката си и замахва назад.

— Онези стражи са вашите хора. Те са тези, които обичате…

Платът на входа се отмята. Фолаке се втурва вътре и почти се хвърля върху Куаме.

— Нападат ни.

Лицето на Куаме посърва.

— Нейните стражи ли?

— Не знам. Мисля, че с тях има и маг.

Куаме пъха камата в ръката й и изтичва навън.

— Куаме…

— Стой тук! — вика в отговор той.

Фолаке се завърта и ни оглежда. Сълзите ми, кръвта, която шурти от крака на Тзеин. Тя закрива уста, след това пуска камата на пода и избягва от палатката.

— Тзеин?

Трябва да разбера как е. Той свива юмрук и се притиска към корена на дървото. Петната от кръв по крачола му се разширяват. Примигва бавно, въпреки че очите му са толкова подути, че едва се отварят.

— Добре ли си? — простенва хрипливо.

Очите ми се напълват с най-болезнените сълзи. Пребит. Намушкан. И въпреки това пита за мен.

— Трябва да се измъкнем оттук.

Започвам с нова сила да дърпам въжетата, с които са вързани ръцете ми. Те отново започват да се протриват. Въжето се впива в кожата ми, но гърдите ми са изпълнени с друг вид болка.

Като онези дни в двореца, когато бях завързана със златни вериги. Трябваше да се боря с тях, както се боря сега.

Ако бях направила повече, Бинта все още щеше да е жива.

Стискам зъби и забивам пети в пръстта. Изсумтявам и опирам пета в дървото, напрягайки с цялото си тяло, за да се освободя.

— Амари…

Гласът на Тзеин вече е по-тих. Изгубил е толкова много кръв. Кората се забива в ходилата ми, но аз натискам още по-силно, за да дърпам въжетата.

Удряй, Амари.

Гласът на баща ми кънти в главата ми, но не от неговата сила имам нужда.

Бъди смела, Амари. Успокоява ме Бинта.

Бъди Леонерата.

— Ъъъъъх!

Изпищявам от болка. Прозвучава почти като рев. Отвън се чува гласът на Фолаке. Платът на входа се отмята…

Въжето на китките ми се скъсва. Аз залитам напред и падам по очи в пръстта. Фолаке се втурва към камата. Аз се изправям на крака и се хвърлям към нея.

Изсумтява, когато забивам глава в корема й и я събарям на земята. Тя грабва камата, но аз я удрям в гърлото. Докато се дави, забивам лакът под гръдния й кош.

Камата пада от ръката й. Обвивам пръсти около дръжката от слонова кост. Докосването ме изпълва с хлад, някаква странна и огромна сила.

Удряй, Амари.