Деца от кръв и кости [bg]

— Знам, знам — извъртам очи аз. — Хайде тръгвай.

Въпреки че не искам да чувствам нищо, стомахът ми се свива, когато Инан излиза от сенките и се насочва към портата. Спомням си грубата му ръка в моята. Странното спокойствие, което ме бе обзело при докосването му.

Двете маскирани фигури на портата насочват оръжието си. Скритите в сенките също се размърдват. Отгоре чувам хор от припуквания — стрелите, които се опъват в тетивата.

Знам, че и Инан усеща всичко това, но върви с нахална самоувереност. Спира малко, преди да стигне до портата.

— Дойдох да направя размяна — заявява той. — Имам нещо, което искате.

Пуска торбата ми на земята и изважда слънчевия камък. Трябваше да го подготвя за прилива на енергия. Дори и от това разстояние го чувам да ахва.

От ръцете към главата му преминава трепет и дланите му започват да пулсират с мека синя светлина. Чудя се дали Ори се появява пред очите му.

Шоуто е точно това, от което маскираните имат нужда. Няколко се измъкват от сенките и започват да го заобикалят с вдигнато оръжие.

— На колене — заповядва маскирана жена, която води предпазливо нападателите извън портата.

Тя вдига брадвичката си и кимва, при което още бойци излизат от скривалищата си.

Богове! Вече са повече, отколкото очаквахме. Четиридесет… петдесет… шестдесет? Колко още са се прицелили в него от дърветата?

— Първо изведете пленниците.

— След като те завържат.

Дървената порта се отваря. Инан оглежда жената, която ги предвожда, прави крачка назад и се обръща.

— Съжалявам. Боя се, че не мога да приема такава сделка.

Аз се втурвам от храстите, тичайки колкото ми държат краката. Инан хвърля слънчевия камък като топка за агбьон, замахвайки с всички сили. Той полита във въздуха с удивителна скорост. Скачам, за да го хвана. Притискам го до гърдите си и правя кълбо, приземявайки се.

Изхриптявам, когато слънчевият камък ме изпълва, опияняващ прилив на енергия, за който започвам да жадувам. Енергията се втурва в мен, запалвайки цялото аше в кръвта ми, и под кожата ми избухва топлина.

Пред очите ми се появява различен образ на Оя с червена копринена дреха, която свети на фона на черната й кожа. Вятър развява полите и й разбърква косата й, а мънистата започват да танцуват около лицето й.

Тя протяга ръка и от дланта й излиза бяла светлина. Не усещам тялото си, но съзнавам, че протягам ръка в отговор. За един кратък миг пръстите ни се докосват…

Светът избумтява и оживява.

— Хванете я!

Някой вика, но аз не го чувам истински. В кръвта ми бушува магия, призовавайки духовете надлъж и нашир. Те ме викат, надигайки се като цунами. Техният тътен надвива шума на живите. Като приливни вълни, управлявани от луната, духовете се блъскат в мен.