Деца от кръв и кости [bg]

Разбира се…

Едва не се разсмивам заради иронията. Връщам се към момента, когато я получих. Денят, в който баща ми ми я „подари“.

Преди Нападението двамата играехме сенет всяка седмица. Един час, когато баща ми ставаше нещо повече от крал. Всяка фигура и всеки ход бяха урок, мъдрост за времето, когато аз ще бъда крал.

Но след Нападението нямаше време за игри. Нямаше време за мен. Един ден направих грешката да отнеса играта в тронната зала и баща ми хвърли фигурите в лицето ми.

Остави ги — извика той, когато се наведох да ги събера. — Прислужниците подреждат. Не кралете.

Тази пионка беше единствената фигура, която успях да спася.

Взирам се в почернелия метал и ме обзема срам.

Единственият подарък, който ми е дал, и в сърцето му лежи омраза.

— Това беше на баща ми — казвам тихо.

Тайно оръжие, взето от други, които мразеха магията. Създадено, за да унищожава такива като мен.

— Вкопчил си се в пионката, както дете се вкопчва в одеялцето си. — Зели въздиша тежко. — Биеш се за човек, който винаги ще те мрази само заради това, което си.

Сребристият й поглед грее на лунната светлина като косата й, по-проницателен от които и да е очи, които някога са виждали вътре в мен. Гледам втренчено.

Гледам втренчено, въпреки че изпитвам нужда да говоря.

Пускам пионката на земята и я ритвам настрани. Бил съм овца. Овца, когато кралството ми е имало нужда да действам като крал.

Дългът преди всичко.

Кредото се разпада пред очите ми, отнасяйки лъжите на баща ми със себе си. Магията може и да е опасна, но греховете, извършени при унищожаването й, не правят монархията по-добра.

— Знам, че не можеш да ми вярваш, но дай ми шанс да се докажа. Ще помогна да влезем в лагера. Ще ти върна Тзеин.

— А когато намерим свитъка? — прехапва устни Зели.

Поколебавам се, пред очите ми отново се появява лицето на баща ми. Ако не спрем магията, цяла Ориша ще пламне.

Но единствените огньове, които съм видял, са запалени от неговата ръка. Неговата и моята. Отдадох му живота си досега. Повече не мога да живея с лъжите му.

— Той е твой — решавам аз. — Каквото и да сте решили да правите с Амари… аз няма да застана на пътя ви.

Протягам ръка и Зели се втренчва в нея — не знам дали думите ми са достатъчни. Но след един дълъг миг тя поема ръката ми. При докосването й ме изпълва странна топлина.

За мое учудване ръцете й са мазолести, вероятно загрубели от жезъла. Когато се пускаме, избягваме да се погледнем и се взираме в нощното небе.

— Значи ще го направим? — пита тя.

— Ще ти покажа какъв крал мога да бъда.