Деца от кръв и кости [bg]

— Какво правиш с него?

Зу не отговаря, стиснала е зъби. По слепоочията й се появяват капки пот. Ръката й трепери съвсем леко. Кожата на Тзеин се изпълва със светлина, докато видимите наранявания по нея изтъняват и изчезват. Насиняванията избледняват напълно и той отново се превръща в хубавото момче, което се биеше до мен.

— Благодаря на небесата!

Тялото ми се отпуска, когато Тзеин изсумтява — първият звук, който издава, откакто ни отвлякоха. Въпреки че остава в безсъзнание, все пак се размърдва леко.

— Ти Изцелител ли си?

Зу ме поглежда, но сякаш не ме вижда. Съсредоточава се върху одраскванията по кожата ми, като че ли търси още нещо, което да оправи. Сякаш нуждата да лекува не е само в магията, а и в сърцето й.

— Моля те — опитвам още веднъж. — Ние не сме ваши врагове.

— И все пак сте взели нашия свитък.

Нашия? Съсредоточавам се върху думата. Не може да е съвпадение, че тя, Куаме и Фолаке са магове. Сигурно отвън има още.

— Не бяхме сами. Момичето, което Куаме не можа да хване, е маг, могъщ Жътвар. Бяхме в Кандомбле. Един сентаро ни разкри тайните на свитъка…

— Лъжеш. — Зу скръства ръце. — Косидан като тебе никога не може да се срещне със сентаро. Кои сте всъщност? Къде е останалата част от армията?

— Казвам ти истината. — Раменете ми се отпускат. — Точно както я казах и на Куаме. Щом нито един от вас не ми вярва, няма какво повече да направя.

Зу въздиша и изважда свитъка от кафтана си. Докато го развива, изражението й омеква. Залива я вълна от тъга.

— Последния път, когато видях това, се криех под една рибарска лодка. Бях принудена да седя и да гледам как стражите посичат сестрите ми.

Небеса…

Зу говори провлечено като хората от изток. Сигурно е била в Уари, когато Каея е намерила свитъка. Адмиралът си мислеше, че е убила всички нови магове, но Зу, Куаме и Фолаке сигурно са намерили начин да оцелеят.

— Толкова съжалявам — прошепвам аз. — Не мога да си представя какво е било.

Зу мълчи един дълъг миг. Наляга я умора, която я прави да изглежда много по-възрастна от годините й.

— Била съм бебе, когато е станало Нападението. Дори не си спомням как изглеждат родителите ми. Спомням си само, че се страхувах. — Зу се навежда надолу, прокарвайки пръсти през тревата в краката й. — Винаги съм се чудила какво е да живееш със спомена за нещо толкова ужасно. Вече не е нужно да си го представям.

Пред мен се появява лицето на Бинта — слънчевата й усмивка, ослепителната й светлина. За миг образът грее в цялата й предишна красота. След това се удавя в кръвта й.

— Ти си благородничка. — Зу става и тръгва към мен и в очите й грее нова светлина. — Направо мога да го помириша в теб. Няма да позволя на монархията ви да ни унищожи.

— Аз съм на ваша страна — поклащам глава. — Освободи ме и ще ти го докажа. Свитъкът може да направи повече от това да върне магията на тези, които го докоснат. Има ритуал, с който да се върне магията в цялата ни земя.