Деца от кръв и кости [bg]

— Нова Ориша — промърморвам аз.

Когато го казвам на глас, звучи още по-нелепо. Как ще оправя всичко, след като съм неразривно свързан с истинския проблем?

Небеса!

Зели напълно е объркала главата ми. Самото й присъствие срива всичко, в което са ме карали да вярвам, всичко, от което знам, че имам нужда. Пада нощ, а ние все още нямаме план. Без нейните съживени ще загубим всичко. Тзеин и Амари, свитъка…

Пареща болка прорязва корема ми. Залитам, сграбчвайки ствола на дървото за опора. Като дива леопанера магията ми си проправя път нагоре.

Мамо!

Затварям очи. Писъците на Зели ехтят в главата ми. Горчив зов, който нито едно дете никога не бива да извиква. Болка, която не е трябвало да преживява.

За да изчезне магията, всеки маг трябва да умре. Щом веднъж са усетили тази сила, те никога няма да спрат борбата да си я върнат.

Пред очите ми се появява лицето на баща ми. Твърдия му глас. Безизразните очи.

Вярвах му.

Въпреки страха, който изпитвах, аз се възхищавах на неумолимата му сила.

— Можеш ли да викаш по-силно?

Отварям рязко очи, по някаква причина в присъствието на Зели магията ми се успокоява.

— С тия крясъци се чудя как маските не са хванали и теб.

Зели пристъпва напред, успокоявайки още магията ми. Докато се свличам на земята, духът й се настанява над мен като хладен океански бриз.

— Не съм виновен — прошепвам през стиснати зъби. — Боли ме.

— Няма да боли, ако я приемеш. Магията ти те напада, защото се бориш с нея.

Изражението й остава сурово, но ме изненадва нотката на съжаление в гласа й. Тя излиза от сенките и се обляга на едно дърво. Сребристите й очи са червени и подути, признак за много сълзи, пролети след скарването ни.

Внезапно да преживея болката й от миналото не ми се струва достатъчно наказание. Аз страдам по няколко мига, а горкото момиче е страдало през целия си живот.

— Това означава ли, че ще се биеш с мен? — питам аз.

— Нямам избор — кръстосва ръце Зели. — Тзеин и Амари са пленници. Не мога да ги измъкна сама.

— А съживените?

Зели изважда светещо кълбо от торбата си и веднага старите разговори с Каея се връщат в главата ми. С това пулсиращо оранжево и червено под кристалната повърхност кълбото може да е само слънчевият камък.

— Ако търсят свитъка, ще искат и това.

— Носила си го със себе си през цялото време?

— Не исках да рискувам да го изгубя, но то ще ми помогне да призова всички съживени, които са ни нужни.

Кимвам, поне веднъж планът й е добър. Това би трябвало да е достатъчно, но вече става въпрос за много повече.

Твоите хора, твоите стражи — те са просто убийци, изнасилвачи и крадци. Единствената разлика между тях и престъпниците са униформите, които носят.

Думите й отекват в главата ми, без към меча ми да е притиснат жезъл.