Деца от кръв и кости [bg]

— Съжалявам — успява да изрече Куаме едва чуто. — Но обещах на тези хора, че ще направя всичко, което трябва, за да са в безопасност.

В ума си отново виждам пламъците около лицето му, но по някакъв начин те вече не са така страшни. Магията му смрази кръвта ми, но той защитаваше хората си. Нашите хора. Дори и боговете няма да го обвинят за това. Как можех аз да го направя?

Зу избърсва сълзите от бузите си. В този момент изглежда толкова по-млада от това, което светът й е позволил да бъде. Преди да успея да се спра, аз се протягам и я прегръщам.

— Толкова съжалявам — плаче тя на рамото ми.

— Няма нищо — галя я по гърба. — Ти се опитваше да защитиш хората си. Направи каквото трябваше.

Поглеждам Амари и Тзеин и те кимат в знак на съгласие. Не можем да я обвиняваме. Не и когато и ние бихме направили съвсем същото.

— Ето! — Зулейка изважда свитъка от черното си дашики и го слага в ръцете ми. — Каквото и да ви е нужно, всички тук сме с вас. Те ме слушат, защото аз първа докоснах свитъка, но ако казаното от Амари, е вярно, ти си избрана от боговете. Каквото и да наредиш, всички ние ще го изпълним.

При тази мисъл някакво неудобство пропълзява под кожата ми. Не мога да водя тези хора. Та аз едва успявам да водя себе си.

— Благодаря, но ти вършиш добра работа тук. Просто се грижи хората да са в безопасност. Нашата задача е да стигнем до Зариа и да наемем кораб. Слънцестоенето е само след пет дни.

— Аз имам роднини в Зариа — обажда се Фолаке. — Търговци, на които можем да имаме доверие. Ако дойда с вас, ще ви осигуря кораба им.

— И аз ще дойда. — Зулейка сграбчва с надежда ръката ми. — Тук има достатъчно хора, които да се грижат за сигурността, а на вас може да ви потрябва Изцелител.

— Ако се съгласите да вземете и мен… — Гласът на Куаме заглъхва. Той прочиства гърлото си и се насилва да срещне погледите на Тзеин и Амари. — Искам да се бия заедно с вас. Огънят винаги е добра защита.

Тзеин му отправя хладен поглед, опипвайки с ръка раненото си бедро. Въпреки че Зу спря кървенето му, тя нямаше достатъчно сили, за да отнеме напълно болката.

— Защитавай сестра ми или следващия път, когато затвориш очи, ти ще си този с кама в крака.

— Приемам това.

Куаме протяга ръка. Тзеин я поема. В ръкостискането им има извинение и в палатката се възцарява приятна тишина.

— Трябва да празнуваме! — На лицето на Зу светва усмивка, толкова сияйна и невинна, че я превръща в детето, което трябва да е. Радостта й е толкова заразителна, че дори и Тзеин се ухилва. — Отдавна искам да направя нещо забавно, нещо, което да сближи хората в лагера. Знам, че не е обичайното време, но утре трябва да организираме Аджойо.

— Аджойо? — навеждам се напред и не вярвам на ушите си.

Когато бях дете, най-хубавото време в цялата година за мен беше празненството в чест на Небесната майка и раждането на боговете. Тате винаги купуваше за мен и мама едни и същи кафтани, копринени и с мъниста, с дълъг шлейф, който се спускаше отзад на гърба. За последния Аджойо мама спестяваше цяла година, за да купи позлатени халки, които да вплете в косата ми.