Драконите на изгубената звезда [bg]

Всичко бе започнало по съвсем невинен начин. Искаше единствено онова, което й принадлежеше по право — магическия артефакт. Чуден магически артефакт, който нямаше никаква работа в ръцете на съсипания, осакатен магьосник от расата на човеците, сдобил се с него — по погрешка, разбира се, благодарение на някакъв недорасъл, мяукащ кендер. Предметът принадлежеше на нея. Беше на нейна територия, а всичко на нейна територия принадлежеше на нея. Всички го знаеха. Никой не можеше да го оспори. В своето напълно законно право да придобие този артефакт обаче, някак си бе успяла да изпрати армиите си на война.

Берил обвиняваше своята братовчедка Малис.

Само преди два месеца зелената драконеса се излежаваше щастливо сред зашуменото си леговище и дори не помисляше да започне война с елфите. Е, може би това не беше съвсем вярно. Истината беше, че от дълго време събираше войска, използвайки огромните богатства, струпани благодарение на елфите и човеците под неин контрол. Купуваше верността на легиони от наемници, орди от гоблини и хобгоблини, а също и колкото може повече дракониди, които примамваше с обещания за плячка, грабежи и убийства. Държеше кучетата си изкъсо, подхвърляйки им по някой и друг елф, колкото да поднови апетита им. Ето че сега ги бе отвързала. Не се съмняваше, че ще победи.

И все пак, усещаше, че в играта има и друг играч, когото не можеше да види, но който се криеше в сенките, наблюдаваше и влагаше парите си в друга игра, с по-високи залози. И този играч се обзалагаше, че тя ще изгуби.

Малистрикс, естествено.

Берил дори не си правеше труда да гледа на север към Соламнийските рицари и техните сребърни дракони или към могъщия син дракон Ские. Говореше се, че сребърните дракони са изчезнали, а и шпионите й вече съвсем сигурно донасяха сведенията, че Ские е обезумял. Обсебен от човешката си господарка, синият дракон беше изчезнал за известно време, след което се бе завърнал, разказвайки на всички, че е бил на място, което наричал просто Сивото.

Берил не гледаше и на изток, където живееше черната драконеса Самур. Лигавото създание беше доволно и предоволно от собствените си задушливи изпарения. Нека си гние. Колкото до Мраз, не се беше родил още белият дракон, който да посмее да се изправи срещу мощта и хитростта на зелената Берил. Не, Берил гледаше на североизток, като внимаваше за червеникавите очи, които неизменно надничаха от дъното на мрачните й страхове.