Колелото на Осхайм [bg]

Посегнах да помогна на двама стражи, които се бореха с един тежък шкаф — ценната керамика вътре се сипеше от многото рафтове. Никой не коментира факта, че веригата на китката ми вече виси свободно и не ме привързва към креслото. Помогнах също да преместят един комплект броня със стойката ѝ, а после се отдалечих да потърся още нещо, което да използваме… и не спрях.

Шумът на битката отвън ми беше ужасяващо познат. Ако затворех очи, бих могъл да си представя, че отново съм при Апанската порта. Нови звуци наблизо, от трошене на стъкло и цепене на дърво, ускориха бягството ми. Не бях сигурен колко далеч са ме замъкнали стражите, след като ме взеха от тронната зала, нито накъде да тръгна, за да изляза от сградата. Даже не бях съвсем сигурен, че искам да изляза. Отворих вратата на една библиотека, не огромна, но отрупана с книги от пода до тавана. Стаята нямаше пердета — само няколко високи тесни арки, всяка преградена с парчета мътно стъкло, съединени с олово. Тъкмо когато понечих да затворя вратата, кръв плисна и заля всички прозорци, без най-горните стъкла. Цяла вълна от кръв, разбила се в сградата. Връхлетя ме отчаяние, което отслабна, когато личът се отдалечи пак в търсене на още жертви около къщата.

Затръшнах вратата, обърнах се и видях Хертет да бърза по коридора към мен — короната му се беше кривнала. Следваха го рицари. Погледът му се плъзна по мен, без да ме забелязва. Лицето му беше мъртвешки бледо. Забелязах, че златотканата му роба е опръскана с алени капки през средата, като че ли някой е бил изкормен пред него. Долепих се към вратата да ги пропусна.