![Шестото покварено дете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/7/shestoto-pokvareno-dete-bg-download.jpg)
Шестото покварено дете [bg]
- Автор: Баркер Джей Ди
- Серия: У4М #3
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: ПЛЕЯДА
- ISBN: 978-954-409-409-6
- Переводчик: Сибин Майналовски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Шестото покварено дете [bg]». Краткое содержание книги:
– Ами ако отведат Невестулката и Хлапето в мотела, преди да отидат в магазина?
– Ако това не свърши работа, ще опитаме нещо друго.
– Трябваше просто да откраднем колата на госпожица Финики, както предложи Теган.
Бяхме говорили за това. Всъщност бяхме говорили доста. Но нямаше да стане.
– Колата ѝ е прекалено малка, за да се поберат всички. А и просто ще я обявят за открадната и ще ни върнат тук. Трябва да избягаме всички заедно, иначе няма смисъл въобще да потегляме. Това е планът. Не са виждали камиона. Имаме шанс само ако не знаят какво точно да търсят.
– Може би трябва да избягаме с теб. Само двамата. Няма да се учудя, ако Винсънт и Кристина го сторят.
О, как исках само! И сега, като се връщам назад в спомените си, как ми се искаше да ѝ бях отвърнал: „Добре!“. Как ми се искаше да я бях уловил за ръката точно в този момент, да намерехме начин да се измъкнем от къщата и да изчезнем в нощта, помъкнали една торба с пари от хамбара. Двамата. Сами. Не знам защо се поколебах. Вероятно поради същите причини, накарали и нея да размисли. Бяхме обещали на останалите, че ще избягаме заедно. Невестулката и Хлапето нямаше да се оправят сами. Но заедно можехме да се справим. Нуждаехме се един от друг.
– Помниш ли къде ти казах, че съм израснал?
Либи кимна:
– Къща до езерото в Симпсънвил.
– Ако поради някаква причина се наложи да се разделим, искам да ме чакаш там. – Казах ѝ адреса и я накарах да го повтори, докато се убедих, че го е запомнила. – Ще намеря някакъв начин да стигна дотам и ще те чакам.
Тя се усмихна.
Усмивката ѝ ми харесваше.
Кракът ми започна да изтръпва. Опитах да сменя позицията на тялото си и ужасна болка прониза счупената ми ръка. Не ѝ трябваше много, за да се размести. Гълтах тиленол като бонбони. Финики не ми даваше нищо по-силно. Либи сигурно забеляза, понеже ме погали по косата:
– По-добре ли е вече?
– Малко – излъгах аз. Сърцето ми се впускаше в лудешки танц всеки път, когато тя ме докоснеше. Либи сигурно го знаеше. Дали всички момичета се раждаха научени, или някое по-възрастно, по-мъдро момиче им преподаваше уроци? Беше облечена в памучна рокля, може би един или два размера по-малка, отколкото трябваше. Полите ѝ се бяха надигнали по бедрото ѝ малко повече, отколкото би трябвало. Не се опита да придърпа дрехата надолу дори когато забеляза, че я зяпам. Не съм сигурен кой се изчерви повече, тя или аз.
– Ако ти покажа нещо, обещаваш ли, че няма да казваш на никого?
Кимнах.
Тя ме поведе към стаята си и затвори тихо вратата зад нас.
76.
Пул
Ден пети, 22:08
Пул шофираше все още с белезници на ръцете. Докато ровеше из зелената торба, Портър не изпускаше револвера. Лудешкият му поглед постоянно подскачаше нагоре, за да нагледа Пул, след това към пътя, за да му казва къде да завие. Измъкна подгизналата риза от торбата и я огледа на слабата светлина.
– Това е ризата, с която бях облечен в нощта, когато ме гръмнаха. И останалите дрехи са оттогава.
– Трябваше да си сложиш ръкавици. В момента замърсяваш веществени доказателства. Имам няколко чифта в десния джоб на сакото.
Портър не му обърна внимание и продължи да ровичка. Стигна до фотоапарата.
– Това не е мое. Никога не съм имал фотоапарат като този. Виж само обектива. Изглежда скъп. Или е бил скъп навремето. Колко стар е според теб?
Пул сви рамене:
– Не трябваше да го докосваш.
– В него има лента. Трябва да намерим ателие, където могат да я проявят. Да видим какво има на нея. – Портър посочи пътния знак със свободната си ръка: – Завий наляво тук по Ийст Бей, след това карай на север.
– Къде отиваме?
Портър смръщи вежди:
– Къде ти е телефонът?
– В джоба ми.
– Дай ми го. Веднага.
– Защо?
– Знаеш защо.
– Трябва ти да го извадиш. Не мога да се пресегна така, както съм с белезниците, а не бива да рискувам да пусна кормилото.
Портър обмисли казаното.
– В кой джоб?
– Предния десен на панталоните.
Портър премести револвера в дясната си ръка, като продължаваше да го държи насочен към Пул, пресегна се и извади телефона. Когато погледна дисплея, се намръщи:
– Грейнджър ти е звънял. Защо не ми каза?
Пул не откъсна поглед от пътя.
– Ще ме търсят. Ако вече не са почнали. Ако унищожиш този телефон, в момента, в който сигналът изчезне, ще се задействат.
Портър прегледа известията, после удари три пъти телефона в таблото. Когато стъклото се напука, той пречупи апарата надве, свали стъклото и изхвърли устройството в мрака навън.