Шестото покварено дете [bg]
- Автор: Баркер Джей Ди
- Серия: У4М #3
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: ПЛЕЯДА
- ISBN: 978-954-409-409-6
- Переводчик: Сибин Майналовски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Шестото покварено дете [bg]». Краткое содержание книги:
– Защо „Смъртта“ е с главна буква?
– Тук тя казва две неща с едно изречение. Намеква, че Смъртта е човек или същество, което я чака, и освен това казва, че това, кога ще умре, не е под неин контрол. Може да се опита да избегне смъртта, но тя рано или късно ще спре за нея. Не може да я избегне, никой не може. Смъртта идва за нас, без значение дали го искаме, или не. Не можеш да се скриеш.
– Мисля, че ако тя се появи в карета, поне ще се опитам да избягам – отвърнах аз. Опитах се да прелистя страницата и остра болка, която ме накара да потръпна, прониза дясната ми ръка.
Пръстът на Либи погали опакото на дланта ми, след което се плъзна по гипса.
– Когато си счупих ръката, не можех да я движа повече от месец. Научих се да правя всичко с другата. И ти трябва да пробваш. Трудно е, но пък счупеното ще зарасне по-бързо, ако не го натоварваш.
– Какво е „воал“?
Бях се загледал в друга строфа:
– И „тюл“? Какво означава?
Либи се изкикоти.
– Кое е толкова смешно?
– Ти. Това е толкова дълбоко стихотворение, а ти се чудиш от какво е направена роклята ѝ.
– Добре де, от какво?
Либи се замисли за момент.
– Ако ти покажа, обещаваш ли да се държиш прилично?
Кимнах. Бях любопитен.
Либи стана и направи нещо, което накара сърцето ми, което продължаваше да препуска бясно, да настъпи газта още повече. Тя разкопча роклята си, остави я да се свлече на земята, измъкна се от нея и пристъпи към мен.
– Сутиенът и гащичките ми са ефирни, като воал.
Дъхът заседна в гърлото ми. Опитах се да си поема рязко въздух и звукът изкънтя в тишината на стаята, преди да го спра.
Сутиенът и гащичките ѝ бяха от тънка бяла материя, която бе почти прозрачна. Знаех, че не трябва да зяпам, но не можех да се сдържа. Очите ми се плъзгаха по извивките на голите ѝ рамене, към гърдите, към зърната ѝ (настръхнали и почти видими, но не съвсем), по плоското ѝ коремче… Имаше белег отляво – почти зараснал, но си личеше, и тя сигурно забеляза, че го гледам, и несъзнателно го прикри с длан. Показалецът ѝ се уви около ластичето на гащичките и ги дръпна с няколко сантиметра надолу по бедрото ѝ. Това отвлече вниманието ми от белега.
Въпреки че лицето на Либи бе пламнало, тя се усмихваше.
– Теган ги избра. Каза, че в тях дупето ми ще изглежда добре. Викат им „прашки“. Никога не съм носила такива преди. Малко са неудобни в началото, но се свиква. Каза, че са най-добрият начин да не ти се вижда бельото през дрехите.
Тя се завъртя бавно, завъртя ми се и главата. Мислех си за госпожа Картър в езерото, съблякла се както я е майка родила за бързо топване в ледената вода. Госпожа Картър в спалнята с майка ми. Майка ми, която съблича госпожа Картър пред огледалото. Снимката на двете заедно, голи, с преплетени ръце и крака. Снимка, която трябваше на всяка цена да си взема от д-р Огълсби или който там я беше прибрал. Помислих си за Теган, излизаща от тоалетната, почти без дрехи… всички тези мисли дойдоха накуп, сетне мигом се върнах при Либи, сладката Либи, която ми се усмихваше, завършила завъртането си, пръстите ѝ игриво подръпваха ъгълчетата на онези гащички. Тя коленичи пред мен и се наведе по-близо. Ръката ѝ се отлепи от тялото и потърси пръстите на лявата ми ръка. Докосна ги, притегли ме към себе си.
– Тюлът е много мек.
Тя придърпа ръката ми към лявата си гръд и прекара пръстите ми по ръба на материята. Топлината на плътта ѝ беше влудяваща. Цялото ми тяло затрептя. Зърното ѝ се притисна към дланта ми. Тя затвори очи. И двамата дишахме тежко. Не забелязах кога ръката ѝ се пресегна и разкопча сутиена. В един момент беше там, в следващия вече го нямаше. Усетих, че двамата с нея сякаш сме едно цяло. Този порив да докосна всеки сантиметър от тялото ѝ, да я вкуся… всички тези чувства, които никога не бях изпитвал, бушуваха в мен. Либи задържа лицето ми за момент в ръцете си, след това устните ѝ потърсиха моите. Тя ме целуна. Косата ѝ се стече върху страните ми. Още преди да осъзная какво правя, отвърнах на целувката. Пет минути. Десет Не знам колко. Загубих представа за времето.
– Каза ми да се държа прилично – успях да изрека най-накрая. Думите едва излизаха от устата ми, накъсани от тежкото ми дишане.
– Размислих. Момичетата често правят така.
Либи се пресегна и разкопча катарамата на колана ми, а след това и най-горното копче на джинсите ми. Устните ѝ се приближиха до ухото ми. Дъхът ѝ беше топъл.
11
Емили Дикинсън – „Не можех за смъртта да спра…“, превод Леда Милева. – Бел.прев.