Шестото покварено дете [bg]

– Чий е този джип? Открадна ли го?

– Ето тук. Паркирай тук. – Портър махна с дулото. – Под уличната лампа.

– Добра идея. Ще е жалко някой да открадне крадената ти кола.

– Не е крадена.

– Тогава откъде я взе? Не е под наем. Щяхме да засечем това.

– Паркирай. И изгаси двигателя.

Пул изпълни нареждането.

– А сега какво?

– Сега излизаме на разходка.

Портър се пресегна към задната седалка, грабна едно черно кожено яке и го облече, като внимателно прехвърляше револвера от едната ръка в другата. След това го прибра в левия си джоб.

– И за секунда не си помисляй, че това не е насочено към теб, готово за стрелба.

– Не мисля да бягам.

– Не ме е грижа.

Портър излезе от джипа, бързо го заобиколи и отвори вратата на Пул.

Пул вдигна окованите си е белезници ръце:

– Някой може да ги види.

– Ще е много лошо. Предлагам да ги скриеш под сакото си.

Когато Пул слезе от джипа, Портър кимна към банката:

– Мини покрай сградата и завий наляво. Точно зад теб съм, не прави глупости.

Въпреки че банката беше затворена, вътре все още светеха лампи. През един прозорец Пул забеляза охранител. По улицата се мяркаха хора и в двете посоки. Движението беше достатъчно, за да не предизвикат Портър и Пул подозрение у охранителя. Той само им хвърли бърз поглед и се зачете отново в книгата, която лежеше в скута му.

– Наляво – изкомандва Портър, когато стигнаха до северозападния ъгъл на сградата.

Пул погледна тъмната уличка. Лампите едва-едва мъждукаха. През средата ѝ минаваше калдъръмен плочник, от двете страни на който имаше жив плет и цветя в саксии. Отсрещният край едва се виждаше – далечен проблясък между клоните на ниските дръвчета.

– Тук ли са те простреляли?

Портър го побутна.

– Продължавай, да не стоим на осветеното.

Тръгнаха по тротоара. На половината път Портър му каза да спре. Огледа околните сгради, оградения двор вляво.

– Тук навремето имаше ресторант – посочи. – Контейнерът за боклук беше точно тук, плътно до стената. Тогава не беше толкова обрасло. Не разрешаваха да ги има всичките тези цветя, а и клоните на дърветата бяха подкастрени повече, за да могат да минават камионите.

– Какво си спомняш?

Портър присви устни и коленичи. Прекара пръстите на свободната си ръка по калдъръма.

– Тук паднах.

– Разкажи ми какво си спомняш.

Той замълча за момент, след това погледна в посоката, откъдето бяха дошли.

– Преследвах това хлапе, Невестулката, от Къмбърланд. Не мисля, че разбра колко съм близо до него. Наведе се тук. Хилбърн заобиколи и дойде откъм Куин. Невестулката се паникьоса, когато видя Дерек, и се врътна. Тогава бях бърз. Бях съвсем близо и той се шашна, когато ме видя. Пистолетът беше в ръката му и гръмна сякаш от само себе си. Куршумът удари контейнера, рикошира и улучи тила ми. Паднах ето тук.