Шестото покварено дете [bg]

78.

Дневник

Когато за пръв път дойдох в прекрасната къща на Финики за проблемни деца, ми бе казано, че има строги правила: „Никакви момчета в стаите на момичетата“ и „Никакви момичета в стаите на момчетата“. Това се повтаряше по няколко пъти на ден, заедно с други мъдри постулати, които се предполагаше, че ще направят живота ни песен. Независимо от това обаче Кристина прекарваше доста време в стаята на Винсънт, а Пол бе готов да принесе в жертва коза, ако това означаваше, че ще прекара пет минути насаме с Теган. (Нямах представа къде е Пол в този момент, но можех да се обзаложа, че не е в стаята на Теган. Имах чувството, че тя мисли за него единствено и само като за малко сладко кученце, което я следва по петите.) Финики нито веднъж не се качи на горния етаж, за да провери спазваме ли правилото. Това не ме накара да се чувствам по-спокоен, нито ме спря постоянно да хвърлям изнервени погледи към вратата на Либи. Ако слуховете бяха верни, Финики в момента си беше в стаята и беше пила хапче, за да заспи. Надявах се слуховете да са верни.

Либи метна една блуза върху лампата, за да приглуши светлината, и ме подкани с жест да седна на пода до леглото ѝ. Отиде до скрина и започна да рови из горното чекмедже.

Никой от нас не бе пристигнал тук с повече от една чанта багаж, но бях забелязах, че всички бяха отделили време да разопаковат вещите си и да „маркират“ местенцето, където обитаваха, като свое. Всички освен мен. Живях с онова, което измъквах от зелената торба, която ми бяха приготвили в Камдън, докато се изпразни. Чак когато нещата ми взеха да се връщат от пране, почнах да използвам две чекмеджета и отреденото за мен място в дрешника, вместо да пълня торбата отново.

Либи откри онова, което търсеше, и седна на пода до мен. Беше книга.

– „Пълни събрани съчинения на Емили Дикинсън“? – Прочетох заглавието на глас и прекарах пръст по релефните букви върху корицата.

– Обичаш ли поезия?

Не бях чел поезия досега. Никаква. Бях запален читател (главно на комикси), но поезията никога не бе влизала в полезрението ми.

– Разбира се – отвърнах, понеже беше невероятно красива и ако ме беше попитала дали обичам да ям живи жаби, пак щях да закимам също така ентусиазирано, ако знаех, че това се очаква да кажа.

– Дикинсън е невероятна. Думите ѝ текат леко, като поточе. Сякаш… не знам, сякаш знае точно кои думи са създадени една за друга. Все едно си взел един куп думи и си ги разбъркал, а тя знае точно в какъв ред да ги постави.

– Като пъзел?

Либи кимна.

– Да, като пъзел от думи.

– Може ли да погледна?

Тя ми подаде книгата. Прелистих страниците. Много от ъгълчетата бяха подвити, а почти на всяка страница имаше подчертан текст. Обърнах на произволна страница, отбелязана от нея, и прочетох: