Невидимият пазител [bg]

— И какво ще стане сега?

— Какво искаш да стане?

— Разбирам, че сега се чувстваш добре, свободна и безгрижна, но онова, което се случи онзи ден, когато извади оръжието, вчера със сестра ти и тази нощ в цеха, не е никак безобидно.

— Знам.

— Ти изгуби контрол, Амая.

— Нищо не е станало.

— Но можеше да стане. Как можем да сме сигурни, че този пристъп няма да се повтори?

Амая замълча. Отдели се от прегръдката на Джеймс и се изправи. Джеймс погледна Енграси.

— Ти си професионалистът, какво да правим?

— Вече го правим, говорим за това. Да го разкаже, да обясни как се чувства, да го сподели с хората, които я обичат. Няма друга терапия.

— А защо не я приложихте, когато е била на девет? — каза той, без да прикрива своя упрек.

Енграси стана и отиде до камината, където се беше подпряла Амая.

— Предполагам, че дълбоко в себе си винаги съм се надявала, че го е забравила, отрупвах я с любов. Опитах се да й помогна да го забрави, да не мисли за това. Но как едно малко момиче може да престане да мисли за злото, което е искала да му причини собствената му майка? Как да спре да копнее за целувките, които никога няма да й даде, за приказките, които никога няма да й разкаже преди лягане? — Енграси сниши глас, докато не го превърна в шепот, сякаш жестоките, ужасните думи, които произнасяше, така щяха да причинят по-малко болка. — Аз се опитах да заема тази роля, приспивах я всяка вечер, грижех се за нея и я обичах повече от всичко на света. Бог ми е свидетел, че ако имах собствена дъщеря, нямаше да я обичам толкова. И се молех да забрави, да не живее с този ужас през цялото си детство. Понякога говорехме за това, винаги го наричахме „онази случка“, после тя престана да го споменава и аз започнах да се надявам с всички сили да не си го спомня вече. — Две едри сълзи се търкулнаха по лицето й. — Но съм грешала — добави тя със свито гърло.