Невидимият пазител [bg]

— Може да е всичко, може да се е задействало от произволен сигнал, но предполагам, че й е повлияло това, че се намира тук, в Елисондо… Фабриката, тези посегателства над малки момичета… Всъщност й се е случвало и преди. Случи й се преди много време, когато беше на девет години.

Джеймс погледна Амая, която беше на път да избяга.

— Имала си прояви на посттравматичен стрес, когато си била на девет?

Гласът му едва се чуваше.

— Не помня — отговори тя, — всъщност не си бях спомняла за случката от онази нощ през последните двайсет и пет години. Предполагам, че толкова съм се опитвала да се убедя, че не е имало такова нещо, че накрая съм започнала да си вярвам.

Джеймс взе непокътнатата чаша от ръката й и я остави върху масата, обхвана ръцете й в своите и я погледна в очите.

Амая се усмихна, но се наложи да сведе очи, за да успее да каже:

— Когато бях на девет години, майка ми ме е проследила една нощ до цеха и ме е ударила с метална точилка по главата. Докато съм лежала в безсъзнание на пода, ме е ударила още веднъж, после ме е зарила в нощвите с брашното и е изсипала два чувала от по петдесет килограма върху тялото ми. Казала на баща ми само защото мислела, че вече съм мъртва. Затова живях остатъка от детството си при леля.

Гласът й звучеше бездушно и равно, сякаш идваше от друго измерение.

Рос плачеше безмълвно, гледайки сестра си.

— Боже мой, Амая. Защо не си ми го разказвала? — ужаси се Джеймс.

— Не знам, заклевам се, че почти не съм се сещала за това през последните години. Бях го заровила някъде дълбоко в подсъзнанието си. Освен истинската, имаше и официална версия за станалото, повтарях я толкова пъти, че накрая сама повярвах в нея. Мислех, че съм го забравила. Освен това е толкова… срамно… Аз не съм такава, не исках да си мислиш, че…

— Няма от какво да се срамуваш, била си малко момиче и човекът, който е трябвало да се грижи за теб, ти е причинил зло. Това е най-жестокото нещо, което съм чувал през живота си. Много съжалявам, скъпа, съжалявам, че са ти причинили толкова ужасно нещо, но вече никой не може да те нарани.

Амая го погледна с усмивка.

— Не можете да си представите колко добре се чувствам, сякаш съм се отървала от огромно бреме. Пречката — каза тя, сещайки се изведнъж за думите на Дюпри. — Това също може да е било стресов фактор. Връщайки се тук, се завърнаха и спомените, а и ми беше много тежко, че не можех да ти кажа.

Джеймс се отдръпна леко от нея, за да я погледне.