Невидимият пазител [bg]

— Живея в Памплона, тук съм по работа — каза тя уклончиво.

Мая я погледна с усмивка, която Амая намери за странна, почти изкусителна.

— Според мен си оттук.

— Толкова ли личи…

Жената се усмихна и отново се обърна към долината.

— Това е едно от любимите ми места, едно от онези места, където най-много обичам да идвам, но напоследък нещата тук не вървят добре.

— За убийствата ли говорите?

Тя продължи, без да отговори, вече без усмивка.

— Имам навика да се разхождам наоколо и съм виждала странни неща.

Интересът на Амая нарасна неимоверно.

— Какви неща?

— Вчера, докато стоях тук, видях един мъж да влиза и след известно време да излиза от една от онези малки пещери на десния бряг на реката — отвърна тя, сочейки към гъстия шубрак. — Когато влезе, носеше вързоп, който бе изчезнал, когато излезе.

— Поведението му ви се стори странно?

— Стори ми се самодоволно.

Любопитен епитет, помисли си Амая, преди да зададе нов въпрос.

— Как изглеждаше?

— Не можах да го разгледам добре от горе.

— Но как ви се стори, млад ли беше? Успяхте ли да видите лицето му?

— Движеше се като млад човек, но беше с качулка, която покриваше цялото му лице. Когато излезе, се обърна назад и успях да видя само едното му око.

Амая я изгледа объркано.

— Видели сте само половината му лице?

Мая замълча и отново се усмихна.

— После слезе по пътя и се качи в кола.

— Няма как да сте видели колата от тук.

— Не, но чух ясно как пали двигателя и се отдалечава.

Амая се надвеси над пътя.

— Може ли да се стигне до пещерата от тук?

— О, не, всъщност е доста закътана. Трябва да се качите откъм шосето, първо между дърветата и след това до там, виждате ли? — посочи й тя. — И после да вървите през гората, защото старият път е скрит… Пещерата е на около четиристотин метра зад едни скали.

— Явно добре познавате района.

— Разбира се, нали ви казах, че често идвам тук.

— За да оставяте дарове?

— Не — отвърна тя, усмихвайки се отново.

Вятърът задуха и разпиля косите на жената, разкривайки дълги златисти обици, които на пръв поглед изглеждаха златни. Амая си каза, че облеклото на жената е странно за разходка в планината, и впечатлението й се затвърди, когато забеляза, че под копринената рокля се подават римски сандали, едва покриващи стъпалата. Мая вглъбено съзерцаваше камъчетата върху скалата, сякаш бяха скъпоценни камъни. Съзерцаваше ги със странната усмивка, характерна за жените, които пазят някаква тайна.