Невидимият пазител [bg]

— Амая! — извика Джеймс.

Обърна се към стълбите, където леля й току-що бе запалила лампите. Гледаха я ужасено. С объркани погледи, с въпросителни лица. Тя не им обърна внимание. Мина покрай тях, тръгна към вратата и излезе. Хукна да бяга, поднасяйки към лицето си кордата и ключа, стиснати в юмрука й. Усети, че найлоновата нишка бе запазила мекотата си от времето, когато баща й бе завързал ключа за нея, на деветия й рожден ден.

До вратата на цеха едва достигаше светлина. Старата улична лампа на ъгъла пръскаше оранжева, почти коледна светлина, която едва оцветяваше тротоара. Опипа ключалката с показалец и пъхна ключа. Миризмата на брашно и масло я обгърна, пренасяйки я изведнъж в една нощ от нейното детство. Затвори вратата и протегна ръка над главата си, търсейки ключа за осветлението. Но него го нямаше, вече го нямаше.

Отне й няколко секунди, за да осъзнае, че вече не е нужно да се протяга, за да го достигне. Запали лампата и когато привикна към светлината, започна да трепери. Слюнката й се сгъсти на небцето й като огромна тестена топка, невъзможна за разтваряне, трудна за преглъщане. Пое към бидоните, които още бяха струпани в същия ъгъл. Погледна ги напрегнато, докато дишането й се ускоряваше от страх от онова, което щеше да се случи, от онова, което щеше да последва.

— Какво търсиш тук?

Гласът отекна в главата й кристално ясно.

Сълзите напълниха очите й, заслепявайки я за миг. Ретините й започнаха да горят. Скова я силен студ, разтрепери се още повече. Обърна се бавно и тръгна към тезгяха за месене. Тресеше се от ужас, но протегна пръсти и докосна полираната повърхност на металната маса, докато гласът на майка й отново закънтя в главата й. Върху фризера лежеше метална точилка, от крана на чешмата се процеждаше безкрайна капка и ритмично барабанеше на дъното на умивалника. Ужасът растеше, заливайки всичко.

— Ти не ме обичаш — прошепна тя.

И разбра, че трябва да бяга, защото това бе нощта на нейната смърт. Пое към вратата и опита. Направи крачка, втора, трета и отново й се случи онова, което знаеше, че ще се случи. Безсмислено беше да бяга, защото неизбежно щеше да умре тази нощ. Но момичето се противеше, момичето не искаше да умре и въпреки че когато се обърна да я види, вдигна ръка в напразен опит да се защити от смъртоносния удар, отново рухна ужасено на пода, усещайки, че сърцето му е на път да се пръсне от паника. Остана просната и ранена. И макар да усети втория удар, този път не я заболя. И после нищо — плътният тунел от мъгла, образувал се около нея, се разпръсна, прояснявайки зрението й, сякаш някой бе измил очите й.