Невидимият пазител [bg]

Бе готов да даде всичко, да направи всичко, чувстваше, че може да изпълни всякакво условие, за да се върне при нея. Да остави алкохола, се бе оказало най-важното решение в живота му — отначало мислеше, че всеки изминал ден без пиене ще е мъчение, на което ще го подлага ужасната реалност, надвиснала над него. Но в последните месеци откри, че в самата му решимост да спре да пие се криеше невероятната сила, която сега го поддържаше всеки ден. Намираше в контрола над себе си свобода и непокорна сила, каквито бе изпитвал единствено в младостта си, когато все още бе такъв, какъвто искаше да бъде. Отиде до гардероба, взе ризата, която тя толкова харесваше, и след като я огледа грижливо, реши, че е леко смачкана от висенето и че има нужда от една ютия. Слезе по стълбите, подсвирквайки си.

Часовникът на църквата в Сантяго показваше почти единайсет, но светлината навън прилягаше повече на късен следобед, отколкото на сутрин. Бе един от онези дни, в които слънцето застиваше след първите лъчи на утрото, без да успее да изгрее напълно. Тези мрачни сутрини бяха част от детските й спомени, изпълнени с много дни, в които бе мечтала за топлото гальовно присъствие на небесното светило. Веднъж една съученичка й бе подарила дебел цветен каталог на някаква туристическа агенция и тя бе прекарала месеци в разлистване на страниците, като се наслаждаваше на снимките на слънчеви плажове и невъзможно синьо небе, докато речната мъгла се носеше на парцали по съседните улици. Амая проклинаше това място, където понякога с дни не се съмваше, сякаш през нощта могъщ летящ дух пренасяше слънцето до някой далечен исландски остров, с тази неприятна разлика, че тук не се радваха на бели нощи като на полюсите.

В Бастан нощта бе тъмна и зловеща. Стените на дома й очертаваха както винаги границите на личната й безопасност, но извън тях всичко бе несигурно. Нищо чудно, че допреди само сто години деветдесет процента от населението на Бастан бе вярвало във вещици, в присъствието на зло, което дебне през нощта, и в магически заклинания, с които да го отблъскват. Амая знаеше, че животът в долината не е бил ласкав към предците й. Смели и твърдоглави жени и мъже, упорствали против всяка логика да се установят на тази влажна и зелена земя, която им бе показала най-враждебното си и негостоприемно лице, като съсипваше реколтите им, разболяваше децата им и почерняше малкото семейства, които все още живееха там.

Свлачища от земна маса, коклюш и туберкулоза, разливи на реки и наводнения, реколти, които изгниваха още преди да поникнат… Но хората от Елисондо бяха устояли, струпвайки се край църквата, на извивката на река Бастан, която им даваше и вземаше всичко по свое лично благоволение, сякаш за да ги предупреди, че това място не е за хора, че тази земя сред долината принадлежи на планинските духове, на речните демони, на самодивите и на басахауна. Но нищо не бе успяло да пречупи волята на тези жени и мъже, които сигурно се бяха взирали в сивото небе също като нея, мечтаейки за друго, по-благосклонно и ведро. Долина, прочута със своите рицари и преселници, които заминавали, но винаги се връщали от далечна Америка, донасяйки със себе си несметните богатства, за които се пеели песни и които вложили, за да преобразят земята, като се хвалели със спечеленото злато пред съседите и изпълвали околностите с бляскави дворци и имения с големи тераси, с манастири в знак на благодарност за късмета си и със средновековни мостове над някога непристъпни реки.