Невидимият пазител [bg]

Изведнъж Амая се почувства неудобно — по някакъв начин усещаше, че времето й е изтекло и че вече няма място там.

— Е, добре, аз ще слизам надолу… Идвате ли?

— Не — отвърна жената, без да я поглежда. — Аз ще остана още малко.

Амая направи две крачки към пътя, после се обърна, за да се сбогува. Но жената вече я нямаше. Амая замръзна, взирайки се в мястото, където само преди секунда бе стояла новата й позната.

— Ехо? — повика я тя.

Невъзможно бе да е минала от другаде, нямаше как да е отишла до входа на пещерата, без да я види, да не говорим за звука, който бижутата й издаваха при всяко нейно движение.

— Мая? — отново я повика Амая.

Направи крачка към пещерата, решена да я потърси, но се закова на място, докато вятърът започваше да духа все по-силно, а някакъв непознат страх се запромъква в гърдите й. Обърна се към пътя и почти тичешком слезе до терасата, където я чакаха Рос и Джеймс.

— Колко си бледа… Да не си видяла призрак? — пошегува се Рос.

— Джеймс, ела с мен — помоли го тя, без да обръща внимание на шегите на сестра си.

Той се изправи разтревожено.

— Какво има?

— Там имаше една жена, която изчезна.

Без да обяснява повече и без да отговаря на въпросите на Джеймс, тя отново се мушна в трънливия гъсталак, убедена, че Мая нямаше как да е минала оттам.

Когато стигнаха, се приближи до големите каменни зъбери, за да се увери, че жената не се е подхлъзнала надолу. Под краката й зейна стръмен склон, гъсто обрасъл с тръни и остри скали — очевидно бе, че не е паднала оттам. Отиде до входа на пещерата и се наведе, за да погледне вътре. Миришеше силно на пръст и на нещо, подобно на метал. Нямаше признаци някой да е влизал вътре от години.