Невидимият пазител [bg]
- Автор: Редондо Долорес
- Серия: Бастан #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-340-7
- Переводчик: Десислава Антова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Невидимият пазител [bg]». Краткое содержание книги:
Както вече бе предупредила, леля Енграси отклони предложението за разходка и предпочете да остане да готви, извинявайки се с плачевното състояние на коленете си, но Рос и Джеймс настояха да направят излета въпреки многото протести на Амая, опитваща се да ги убеди, че ще вали предобед. Подкараха колата по брега на реката и после започнаха да се изкачват, докато стигнаха до една огромна поляна, която се простираше до буковата гора, разстилаща се край реката и нагоре по планинския склон. Когато се разхождаше из тези широки поляни, Амая започваше да разбира хората, които идваха в Елисондо от много далеч и въздишаха, омаяни от поразителната красота на тази малка идилична вселена, сгушена сред ниски хълмове, осеяни с котловини и пасища с невероятна красота и прорязвани само от гори от дъб и кестен и малки планински селца. Влажният й климат удължаваше есента дотолкова, че в разгара на февруари и въпреки падналия сняг поляните продължаваха да бъдат зелени. Само шумът на Бастан нарушаваше тишината на пейзажа.
Най-загадъчната и вълшебна гора на земята. Големи дъбове, букове и кестени застилаха планинските склонове, изпъстрени и с други растителни видове, богати на нюанси, форми и контрасти.
Гора, която предизвикваше множество усещания — първичната среща с природата, дивият бяг на водата сред ели и букове, хладината на река Бастан, далечният зов на обитаващите гората животни, окапалата през есента шума, покрила земята като копринена постеля, която вятърът разбъркваше своенравно, извайвайки купчини, прилични на убежища на феи, или приказни пътеки за стъпките на самодивите, мирисът на горски плодове и мекотата на тревата, обгърнала поляните, блещукащи като изумруд, скрит сред дърветата от някой езичник. Закрачиха нататък, докато шумът на реката не им подсказа посоката на приказното място, към което бяха тръгнали. Рос вървеше отпред и сегиз-тогиз се обръщаше, за да се увери, че леността не е надвила спътниците й, нещо, което не биваше да я безпокои у Джеймс, който не спря да говори през целия път, ентусиазиран от красотата на зимната гора. Прекосиха местност, нагъсто осеяна с папрат, и после започнаха да се изкачват.
— Вече сме близо — обяви Рос, сочейки един издаден над склона хребет. — Там е.
Пътеката се оказа доста по-стръмна, отколкото бяха предполагали. Заострените скали образуваха естествени неравни стълби, по които започнаха да се изкачват, докато пътят лъкатушеше, виейки се неуморно като змия в планината. При всеки завой на пътеката, шубраци от тръни и жълтуга препречваха все повече пътя им, затруднявайки хода им. Поредна криволица и се озоваха на равна тераса, застлана с рядка трева и жълтеникави лишеи.
Рос седна на един камък и сбърчи лице.
— Пещерата е на около двайсет и пет метра по-нагоре — каза тя, сочейки към една почти напълно обрасла в шубраци пътека. — Но се опасявам, че аз бях дотук. Докато се качвах, си изкълчих крака.
Джеймс клекна до нея.
— Не е сериозно — усмихна се тя, — ботушът ме предпази, но по-добре да се връщаме по-скоро, преди да се подуе и да не мога да ходя.
— Да тръгваме тогава — каза Амая.
— И дума да не става, след като сме стигнали дотук, не можеш да си тръгнеш, без да видиш скалата. Качвай се.
— Не, моля те, ти сама каза — ако започне да се подува, няма да можеш да ходиш.
— Качвай се, сестричке. Няма да мръдна оттук, докато не отидеш да я видиш.
— Аз ще остана при нея и ще те чакам тук — окуражи я Джеймс.
Амая проникна в гъсталака, ругаейки тръните, които при всеки допир с шубата й издаваха звук, наподобяващ драскане на нокти по дреха. Пътеката свърши изведнъж пред ниска, но широка пещера, зейнала като мрачна усмивка на лицето на планината. Вдясно от входа имаше двойка големи скали, и двете много особени. Първата наподобяваше женска фигура с големи гърди и пищни бедра, която гледаше към долината от своеобразен пиедестал. Втората бе внушителна както по размер, така и по идеално правоъгълната си форма и приличаше на голяма маса за жертвоприношения, полирана от дъжда и вятъра. Върху нея имаше дузина малки разноцветни и разнородни камъчета, подредени като фигурки от незавършена партия шах. Една трийсетинагодишна жена държеше едно от камъчетата в ръка и гледаше унесено към долината. Усмихна се, когато я видя, и я поздрави любезно, докато поставяше камъчето обратно при другите.