Катерина де Медичи [bg]

– Току-що пристигнах – отвърна братовчед ми. – Не съм наясно с точната стратегия, ала знам каква е крайната цел.

– И тя е? – настоях.

Пиеро се озърна да се увери, че сме сами, и прошепна:

– Да превземем Кале, разбира се.

– Кале! – възкликнах, но бързо сниших глас, забелязала вдигнатия пред устните му показалец. – Шегуваш се, Пиеро!

Северният град Кале отдавна бе английска твърдина. Смятаха го за толкова непристъпен, че известна сентенция гласеше: "Французите ще превземат Кале, когато желязото и оловото заплуват като корк".

Разбирах защо съпругът ми иска да сложи ръка върху Кале – английската кралица Мария Тюдор, съпругата на крал Филип, обичаше крепостта. Кървавата Мария, както я наричаха сега, не се свенеше да пролива протестантска кръв. Превземането на Кале щеше да е лично оскърбление към нея, а следователно – към Филип и Империята. Ужасявах се, че Анри е готов да си навлече гнева на Англия и на Испания. А и в крайна сметка Кале бе чисто и просто непревземаем.

– Нищо подобно – възрази Пиеро с известна надменност. – Помисли, Катерина, никой не очаква да атакуваме и ще се възползваме от предимството на изненадата. Негово Величество ще изтегли войниците си от Италия. Всички до един – включително наемниците – ще участват в нападението. Няма начин да загубим.

– Анри казваше така и за Сен Куентен – осведомих го хапливо. – Моля те, Пиеро... Разубеди съпруга ми. Той иска да отмъсти заради пленяването на Монморанси. Планът му обаче е безумен. Да се сражаваш с Испания е едно, а съвсем друго – с Испания и с Англия.

– С цялото ми уважение, кралице, планът не е безумен, а брилянтен – прекъсна ме Пиеро със спокойна решимост, заменила високопарната му самонадеяност. – Ще победим.

Сменихме темата и заобсъждахме по-приятни въпроси. Не споменах нищо пред краля, който щеше да се ядоса на Пиеро, че е разкрил държавна тайна. Ден след ден обаче тревогата ми растеше, както и страхът, че Франция ще воюва през четирийсетата годишнина на краля.

По-късно следобед Франсоа, херцог Дьо Гиз, пристигна в Лувъра. Приветстваха го с фанфари. Пред целия двор Дьо Гиз коленичи пред съпруга ми, а той го вдигна бързо на крака и го прегърна като брат. Множеството нададе възторжени възгласи, сякаш Гиз не бе претърпял загуба в Италия.

Седмици наред се преструвах, че не предполагам как Анри замисля да атакува Кале в разгара на зимата, когато неблагоприятният климат обезсърчава всички, с изключение на най-безразсъдните глупци, да воюват. Най-сетне, късно през нощта на първи януари 1558-а, съпругът ми дойде в покоите ми не за да търси любов, а за да признае, че е изпратил армия към Кале под командването на Дьо Гиз и помощника му – братовчед ми Пиеро.

Прииска ми се да го упрекна за рискованата авантюра, ала зарът бе хвърлен. Преглътнах укорите и му обещах да се моля за успех. Нямах избор.

Бях напълно неподготвена, когато едва след две седмици Анри нахълта в покоите ми по пладне. Бродирах с Елизабет; трясъкът на дървената врата върху каменната стена ме стресна и се убодох. Погледнах първо кървящия си пръст, после към съпруга си, ухилен до ушите.