Лито бе стигнал далеко по пясъка, когато чу зад себе си червея, открил кречеталото и подправката, която той бе поръсил около мъртвите тигри. Изпълнението на плана започна с добра поличба; през повечето време червеите се срещаха много рядко по тия места. В този случай червеят не беше главният фактор, но идването му щеше да помогне. Просто нямаше да се налага на Ганима да обяснява липсата на тялото.
Беше сигурен, че сестра му вече е направила всичко необходимо, за да повярва напълно в неговата смърт. Някъде дълбоко в съзнанието й щеше да остане едно мъничко херметизирано зрънце, отделно късче памет, което би могло да бъде разбудено единствено от двете думи, изречени на древен език, познат само на двамата. Секхер Нбиу. Ако тя чуеше тези думи — Златната Пътека — щеше да си спомни… Дотогава той бе мъртъв. Сега Лито се почувства наистина сам.
Движеше се в неравноделния ритъм, чиито звуци бяха напълно естествени за пустинята. Нищо от вървежа му нямаше да подскаже на червея, че тук се намира човешка плът. Този ход се бе превърнал за него в толкова дълбоко усвоен рефлекс, че дори не стигаше до мисълта му. Краката сами се местеха без ритъм на стъпките. Шумът можеше да бъде приписан както на вятъра, така и на действието на гравитацията. Само не и на човешко същество.
Щом червеят приключи със своята работа там, отзад, Лито приклекна край една ниска дюна и се загледа обратно към Служителя. Да, достатъчно се бе отдалечил. Забучи кречетало и призова своето транспортно средство. Червеят пристигна бързо; остана му съвсем малко време, за да заеме необходимата позиция, преди чудовището да погълне кречеталото. Точно когато преминаваше покрай него, той се възкачи отстрани с помощта на куките, отвори чувствителния челен край на един от пръстените и обърна безмозъчното създание на югоизток. Червеят беше малък, но силен. Мощта му се усещаше в извивките, с които, съскайки, се плъзгаше през дюните. Ездачът долавяше откъм гърба си слаб ветрец, нагорещен от силата на триенето, докато червеят преработваше наченки на подправката в туловището си.
Движеше се, а с него пътуваше и мисълта му. Стилгар го бе взел за първото яздене на пясъчен червей. Достатъчно беше да даде път на спомените си, за да чуе гласа му — спокоен и точно напътстващ, изпълнен с учтивостта на друга, отминала епоха. Стилгар бе далеч от заплашителните олюлявания на някой свободен, пиян от питие с подправка. От него не можеше да се чуе високият глас и шумните заплахи, типични за онова време. Не, той имаше друг метод при изпълнението на своите задължения. Беше достолепен учител на царствена особа. „Много отдавна назовавали птиците по техните песни — обясняваше той. — Така и всеки вятър си има име. Вятърът с шестте подсвирквания се нарича Пастаза, а пристигащият с двайсетте е Гуешма, докато вятърът със стоте подсвирквания се казва Хейнали — този, който бута човека. След него идва вятърът на демона на откритата пустиня — Хуласикали Уала — този, който изяжда тялото.“
Лито, който вече знаеше чутото, бе поблагодарил с кимване за наставлението.
Урокът на Стилгар можеше да бъде изпълнен и с други ценни сведения: „Много отдавна имало племена, познати като ловци на вода. Наричали ги идуали, което означава «водни насекоми», защото тези хора без колебание крадели водата на други свободни. Ако хванели някого сам в пустинята, не му оставяли дори намиращата се в собственото му тяло вода. Те обитавали точно това място — сийча Джакуруту. И пак тук се събрали другите племена, за да изтребят идуали. Това е станало много, много отдавна, дори преди времето на Кайнс — в дните на моя прапрадядо. Оттогава, та до днес, нито един свободен не е идвал в Джакуруту. Той е табу.“
![Децата на Дюна [Children of Dune - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/8/3/8/5/decata-na-dyuna-children-of-dune-bg-download.jpg)
