Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Мимо волята й цялата кръв от сърцето се прехвърли към бузите.
Принцът се приближи към нея с високомерен вид. Той не забеляза руменината по бузите, а дори и да беше я забелязал, не би разбрал истинската причина за появата й.
— Принцесо — каза той, целувайки ръката й, — ето един нещастен изгнаник, за когото се решавам да се застъпя пред вас. Моля ви да вземете под внимание, че той принадлежи към числото на моите приятели и много бих ви молил да му окажете добър прием.
— Какъв е този изгнаник? — попита принцесата, като се оглеждаше.
Дойде момент принцът да пропусне напред своето протеже. Той се отдръпна настрани и даде път на Дьо Гиш, който с доста намръщен вид се приближи към принцесата и почтително се поклони.
— Как? — попита принцесата, давайки си вид на много изненадана. — Граф Дьо Гиш ли е нещастният изгнаник?
— Да — потвърди принцът.
— Та нали само него виждам тук — каза принцесата.
— Вие сте несправедлива — поклони се принцът.
— Аз?
— Разбира се. Простете на бедния човек.
— Да простя? За какво да прощавам на господин Дьо Гиш?
— Обясни, моля те, Дьо Гиш. За какво искаш да получиш прошка? — попита принцът.
— Уви, нейно височество прекрасно знае това — лицемерно отвърна Дьо Гиш.
— Подайте му ръката си, принцесо — помоли Филип.
— Щом това ви доставя удоволствие.
С неподдаващо се на описание движение на очите и рамената принцесата протегна ръката си на младия човек, който притисна устни лакомо към нея.
Дълго не ги откъсна от тях, а и принцесата не бързаше да си отдръпне ръката, защото принцът добави.
— Дьо Гиш съвсем не е лош, принцесо, той няма да ви ухапе. Присъстващите се възползваха от тези думи, които не бяха кой знае колко смешни, и гръмогласно се закикотиха. Действително положението беше изключително и някои добри души забелязаха това.
Принцът все още се наслаждаваше на впечатлението, направено от думите му, когато съобщиха за идването на краля.
Ще се опитаме да опишем вида на салона в този момент.
В средата на залата при камината, украсена с цветя, седеше принцесата с придворните дами, около които се навъртаха кавалерите. Други групи се бяха наместили в нишите на прозорците и като отреди от гарнизон, поместен в кулите на крепост, от своите укрепени пунктове ловяха всички произнесени думи от прекрасната домакиня.
В една от най-близките до камината групи беше Маликорн, произведен с помощта на Дьо Гиш и Маникан в надзирател на дворцовите покои. Офицерският му мундир беше ушит преди два месеца и блестеше с познатата си. Той заслепяваше със сиянието си и с огъня на погледите си Монтале, седяща вляво от принцесата.
Принцесата разговаряше с госпожица Дьо Шатийон и госпожица Дьо Креки — нейни съседки, като от време на време подхвърляше по някоя дума към принца, който се беше смалил, след като чу възгласа:
— Кралят!
Госпожиците Дьо ла Валиер и Монтале седяха отляво на принцесата, Луиза беше предпоследна в редицата на придворните дами. Вдясно от нея беше Дьо Тоне-Шарант. Тя беше като новобранец, когото са разположили между обстреляни стари войници.
Подкрепена по такъв начин от двете си приятелки, тя закриваше лицето си с ветрило и даваше вид, че слуша думите им, нашепвани ту в едното ту, в другото й ухо.
Когато произнесоха името на краля, всички в залата се размърдаха и заговориха.
Принцесата, като домакиня, стана да посрещне царствения гост. Ставайки от мястото си, тя хвърли поглед наляво, който Дьо Гиш сметна за отправен към него, а всъщност беше насочен към Ла Валиер.
Кралят се приближи към централната група и всички присъстващи забързаха към него. Всички глави се склониха пред него, а нежните женски шии заприличаха на наведените лилии пред цар Аквилон. Тази вечер у Людовик нямаше нищо царствено. Той беше олицетворение на младостта и красотата.
Неговото радостно настроение оживи всички присъстващи. Всеки се изпълни с увереност, че ще прекара прекрасна вечер, дори само затова, че кралят ще гостува на принцесата.
Ако някой можеше да се сравни с краля по веселост и хубаво настроение, това беше господин Сент-Енян. Целият порозовял, в розов костюм, с розово лице, с розови ленти и, най-главно, с розови мисли, а мисли той имаше тази вечер достатъчно.
Те бродеха из главата му и разцъфнаха особено когато забеляза, че госпожица Тоне-Шарант също е облечена в розово. Не искаме да кажем, че хитрият царедворец не е знаел предварително, че прекрасната Атенаис ще избере розова рокля. Той в съвършенство владееше изкуството да застави шивача или прислужницата да проговорят.
Изпращаше към Атенаис толкова смъртоносни погледи, колкото ленти имаше по камизола и панталона си, с една дума, безброй.