Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Говори ли?
— Винаги, когато му кажа.
— Мислиш ли, че ще свидетелства на процеса на Мария Антоанета?
— Не само че мисля, сигурен съм в това!
Теодор продължаваше да стои, облегнат на конституцията си, с очи, обърнати към вратата, и наострени под огромната гугла уши.
— Добре размисли — каза Фуке, — недей да принуждаваш комисията да направи някоя глупост! Сигурен ли си, че малкият Капет ще каже онова, което му наредим ние?
— Всичко, каквото и да е то — бе отговорът.
— Той каза ли ти онова, за което ще го питаме?
— Каза.
— Всичко това, което обещаваш, е извънредно важно, гражданино Симон — продължи Фуке. — Признанието на детето ще бъде убийствено за неговата майка!
— Че аз точно това искам!
— Подобно нещо не се е случвало още от времето на Нерон — прошепна Фуке с мрачен глас. — Още веднъж ти казвам, Симон, помисли хубаво!
— Слушам те, гражданино — рече Симон, — а ти все едно и също ми дрънкаш! Какво, ти да не би да ме вземаш за някое говедо! Чуй какво ще ти река аз: като накиснеш една кожа във вода, тя мека ли става?
— Че… не знам — отвърна Фуке.
— Става! — каза твърдо Симон. — Е, по същия начин и малкият Капет омеква в ръцете ми. Имам си добри начини за целта…
— Добре — прошепна Фуке. — Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?
— Това е… А, чакай, чакай, щях да забравя. Ето ти един донос!
— Пак ли? Ама ти все така ли ще ме товариш с работа?
— Трябва да служим вярно на отечеството!
Симон извади от пазвата си свитък хартия. Хартията не беше по-чиста от ръцете му, но Фуке взе листовете и ги прочете.
— Пак този гражданин Лорен — въздъхна той. — Толкова ли мразиш този човек?
— Разбира се, че ще мразя такъв беззаконник — рече Симон.
— Снощи той рече „Сбогом, госпожо!“ на една жена, която го поздравяваше от прозореца си. Надявам се, че утре ще бъда в състояние да ти кажа няколко думи за още един подозрителен. Онзи Морис, който беше дежурен офицер в Тампъл в деня на заговора с букета. Той също не може без думите „госпожо“ и „господине“.
— Добре, но ти все пак не забравяй, че аз трябва да докладвам за по-сериозни престъпления — каза усмихнат Фуке.
Стисна ръката на Симон и му обърна гръб с бързина, която не беше особено ласкателна за ботушаря.
— Какви по-сериозни престъпления искаш? — мърмореше, загледан след него Симон. — Като че ли малко хора отидоха на гилотината за много по-невинни работи от тези на Морис.
Сякаш разбрал, че Симон говори зад гърба му, Фуке се обърна и направи няколко крачки обратно.
— Е, имай малко търпение — рече спокойно Фуке. — Не можем да изколим всичките наведнъж!
След като каза това, той бързо се вмъкна в една от канторите.
Симон потърси с очи своя познайник, гражданина патриоткомунар Теодор, за да намери утеха в разговор с него. Но гражданинът патриоткомунар Теодор вече не бе в залата.
Но едва бе минал през укрепената с решетка западна врата на помещението, и Теодор отново се показа в залата, близо до будката на един жалбописец.
— В колко часа затварят вратите? — попита Теодор жалбописеца.
— В пет — отвърна човекът.
— Ами после, какво става в залата после?
— Нищо, помещението е празно до сутринта.
— Дежурни няма ли, не надзирава ли някой?
— Не, господине.
При думата „господине“ Теодор силно се смръщи и недоверчиво се огледа наоколо.
— Лостът и револверът в будката ли са? — попита той.
— Да, под килима.
— Върви си у вас… Но преди това ми покажи още веднъж съдебната стая, чийто прозорец е без решетки и откъдето се стига до двора, близо до площад Дофип.
— Наляво, между преградите, под фенера.
— Добре. Върви сега и дръж конете готови на мястото, както сме се разбрали.
— О, господине, на добра слука, на добра слука. И разчитай на мен!
— Точно сега е удобният момент, отвори ми вратата на будката.
— Отворих я, господине. Господине, ще моля Бога за вас!
— Моли го не за мен, а за нея — рече грозният страшен човек. — Сбогом!
И след като хвърли красноречив поглед наоколо, гражданинът Теодор ловко се вмъкна в будката. Той хлътна вътре и изчезна по-бързо, отколкото сянката на жалбописеца, който затвори вратата след него.
Почтеният жалбописец заключи, намести книжата, които носеше в лявата си ръка, под мишницата на дясната и изчезна от залата заедно с неколцината чиновници, които също като него бяха закъснели да си тръгнат в края на работния ден.
XXXIV
Нощта бе вече спуснала своя черен воал над грамадната зала, чиито стени имаха за задача непрестанно да повтарят с ехото си киселите слова на адвокатите и умолителните думи на подсъдимите.