Любимият непознат

— Кракът на Малкълм няма и да стъпи на парахода ти! — Дори мисълта за това й се стори абсурдна. — Твърде много те мрази, за да го направи.

— Може би, но аз чух, че той не можел да устои пред игралната маса, умеел да цени лесно спечелени пари и обичал да бъде сред богати хора. Изглежда, че финансово не е така добре, както смятах в началото. Всъщност трудно може да се каже откъде получава парите си.

— И аз нямам представа с какво се занимава — промълви замислено Лианор. Малкълм никога не бе й говорил за миналото си, за своето семейство или за работата си. — Не знам нищо за него.

— Наредих на неколцина от моите хора да го наблюдават и се изясни, че той ръководи сделките си от едно помещение над кръчмата.

— Мислиш… — червенина заля бузите й, когато се постара да намери по-мек израз, — че той се намира там в компанията на продажни жени?

Аштън се усмихна:

— Ако беше така, мила моя, вероятно нямаше да ти го кажа. — Той поклати глава. — Не. Той редовно се среща там с неколцина мъже и според докладите на хората ми се касае за доста отвратителна пасмина. После те се разпръсват по всички посоки и се срещат отново с Малкълм след няколко дни.

— Когато Малкълм напуска къщата, само ми казва, че отива при адвокатите, и след това се връща с някакви документи, които трябвало да подпиша.

— Какви документи?

Тя вдигна рамене.

— Нямам представа. Той не ми дава да ги прочета.

— Да не би да си ги подписала? — загрижено попита Аштън.

— Не — отговори тя. — И няма да го направя, преди да съм ги прочела.

— Добро момиче.

— Какво мислиш, че може да пише в тях?

— Не зная, но ако имаше начин, той с най-голямо удоволствие би те накарал да подпишеш жалба против мен. За него би било добре дошло, ако шерифът ме тикне в затвора за убийството на малката Мери.

— Имаш ли някакво предположение кой може да я е убил?

— Възможно е да е Хоръс Тич. — Аштън помръдна рамо. — Мери е работила по-рано при сестра му. Наистина нямам представа. В края на краищата не сме откъснати от света. На практика всеки би могъл да дойде през нощта, да изнасили момичето, да го убие и да го скрие в лодката.

Тръпки полазиха по гърба на Лианор.

— Абсолютно нищо не съм чула.

— Вероятно е станало точно когато си била при мен на „Речната магьосница“. Сега ме обзема ужас, като си помисля, че тогава ти тръгна сама по брега. — В очите му нахлу нежност. — Благодарих ли ти вече за алибито, което ми даде? Не съм очаквал да признаеш пред шерифа, че си била с мен.

— Не можех да оставя да те затворят, за да спася името си.

Пръстите му играеха нежно с една къдрица, изплъзнала се иззад дясното й ухо.

— Къде ти е всъщност бонето?

Тя вдигна изненадано глава.

— Беше толкова горещо, че го оставих в каретата. Но откъде…

Аштън довърши въпроса вместо нея.

— Откъде знам, че си носила боне? Та аз те видях да излизаш тази сутрин от къщи, забрави ли? Винаги забелязвам какво носиш. Ако не те бях видял с боне на главата, може би щеше да ми направи впечатление, че косата ти е малко разрошена.