Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Лианор внезапно се смути и вдигна ръка, за да оправи фризурата си, но по усмивката му разбра, че той се шегува с нея.
— Виждал съм косата ти и съвсем разбъркана, съкровище, и си ми вземала ума с красотата си.
Той сложи ръка на облегалката и тя се отпусна назад, неспособна да устои на близостта му.
— Знаеше ли всъщност, че съм била вдовица, когато Малкълм се е запознал с мен?
Лицето на Аштън отрази изненадата му.
— Имаш предвид Лианор…?
Тя кимна.
— Преди да се омъжа за Малкълм, съм била жена на Камерън Ливингстън.
— Ако въобще си омъжена за Малкълм — меко я поправи Аштън.
— Няма ли най-после да престанеш да ме смяташ за Лиарин?
— Само ако има неоспоримо доказателство за противното.
— Лиарин Ливингстън просто не звучи.
— А и Лиарин не беше вдовица, когато се ожених за нея. — Той поклати глава и каза с лека усмивка: — Тя беше още девствена, когато спах за пръв път с нея.
— За разлика от мен, когато легнахме заедно в Бел Шен — промълви Лианор и в същия миг й се прииска да си вземе думите обратно. Бяха толкова неуместни! Дали Лиарин или Лианор, тя беше отишла при него като омъжена жена. Единственият въпрос беше само — като чия жена.
Аштън тихо се засмя и притисна устни към косата й.
— Тогава белята беше вече отдавна станала, мила моя. Случи се в един-единствен миг преди малко повече от три години и мога да кажа, както си и беше, че на следващата утрин слънцето ни поздрави като мъж и жена.
— Пристигнахме! — извика Хайръм от капрата.
Аштън хвърли поглед през прозореца към сиво-синьото море, простиращо се до хоризонта. Кочияшът беше карал доста бързо за голямо разочарование на двамата пътници. Аштън хвана ръката на Лианор.
— Малкълм ще получи покана за това тържество на борда на „Речната магьосница“. Бих желал да дойдеш и ти.
— Щом означава толкова много за теб, добре.
— Така е, защото искам да бъдеш при мен. И ако видиш „Магьосницата“ да отплава, не се безпокой. Не съм те изоставил.
— Ще ми липсва, когато стоя на верандата.
— Друг кораб ще дойде на негово място — каза той с усмивка. — Само търпение, мадам!
— Не трябваше ли корабите ти да пренасят стоки? — попита учудено Лианор. — Не губиш ли много пари, когато ги закотвяш без работа тук, в залива?
— Щом един мъж не е щастлив, мадам, богатството не означава нищо за него.
Времето изтичаше като пясък между пръстите ми. Аштън гледаше Лианор с горящи очи. Не стана ясно тя ли се наклони към него, или той се приближи, но в следващия мит се намери в прегръдките му и устните му се притиснаха страстно към нейните. И въпреки че целувката беше кратка, тя предизвика вихър от страсти. Изведнъж Лианор съжали, че беше накарала Аштън да я върне толкова рано. Потръпна от желание, когато той сложи ръка на гърдите й и след това се отдръпна. И на двамата им беше трудно да се овладеят отново. Каретата спря. Аштън пое дълбоко въздух, стегна се и слезе. След това посегна към ръката й и я стисна, преди да й помогне да стъпи на земята.
Едва беше стигнала най-долното стъпало, когато входната врата се отвори със замах и Малкълм изхвръкна на верандата с потъмняло от гняв лице. Въпреки че все още не му беше простила държанието от следобеда, Лианор се помъчи да бъде любезна.
— Мистър Уингейт беше така добър да ме докара до вкъщи, Малкълм. Нали е хубаво, че не стана нужда да ходя пеша?
Малкълм стисна юмруци. Очите му мятаха мълнии. Той ненавиждаше меката усмивка, с която Аштън го наблюдаваше, и му се искаше още тук, веднага, да го набие така, както отдавна заслужаваше.
— Влизай вкъщи! — каза той на Лианор и придружи думите си с рязко движение на главата. — Ще говорим по-късно. Трябва първо да разменя няколко думички с мистър Уингейт.
Лианор се подчини, но едва влязла вкъщи, отиде в салона, откъдето можеше да слуша разговора през отворената врата на верандата. Малкълм полагаше всички усилия да запази самообладание, но гневът му бе явен. Лианор беше готова да се хвърли между двамата мъже, ако се стигнеше до бой.
— Кога, по дяволите, ще изчезнете най-после оттук? — попита Малкълм. — Непрекъснато преследвате жена ми!
— Чия жена преследвам? — Аштън вдигна въпросително вежди.
Тази реакция вбеси още повече Малкълм.
— Да ви…! Много добре знаете чия жена е тя!
— Наистина знам — отговори спокойно Аштън — и съм тук, за да я отведа вкъщи, където, й е мястото.
— С вас просто не може да се говори разумно! — гневно избухна Малкълм. — Вие си затваряте очите пред фактите!
— Затварям си ушите пред хленченето ви, Синклер.
— Вие няма да искате да признаете истината дори когато ви я тикнат черно на бяло под носа.