Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Той откри едно кръстовище, където можеше да се свие и да чака в един доста тъмен вход, който водеше към високо стълбище, откъдето беше възможно да се наблюдава всичко почти през две пресечки напред. Той се настани на най-горното каменно стъпало и зачака.
Почти веднага започна да си мисли за момичето. Куикнинг, дъщерята на Краля на Сребърната река — тя беше такава влудяваща загадка за него и будеше толкова противоречиви чувства, че едва ли би могъл да ги определи. Щеше да му бъде по-лесно просто да ги задуши, като послуша съвета на Ример Дал — като я убие. Въпреки това не намираше сили. В това имаше нещо повече от негласна съпротива спрямо Дал, който се опитваше да го превърне в оръдие на Шадуините; имаше повече от решимост да държи нещата в свои ръце. Причината беше в съмненията и колебанията, които тя пораждаше в него, в чувството, че нещо му се изплъзва, че тя знае за него неща, които той самият не знаеше. Тайни — тя криеше толкова много тайни. Ако я убиеше, всички тези тайни щяха да бъдат загубени завинаги.
Той си я представи, както правеше не за първи път по време на това пътуване на север. Виждаше в представите си нейните съвършени черти и как светлината падаща по лицето и тялото й ги правеше всеки миг все по-омайни. Чуваше мелодичното звучене на гласа й. Можеше да почувства докосването й. Тя беше истинска и нереална същевременно — първично същество според собственото й признание, същество, сътворено от магия, но и човешко в същото време. Пи Ел беше човек, чието уважение към живота бе отдавна притъпено от извършваните убийства. Той беше професионален убиец, който никога не се проваляше. Не знаеше какво е да губиш. Той беше непроницаема стена. Беше недостъпен за околните, освен в онези кратки моменти, когато сам предпочиташе да изтърпи тяхното присъствие.
Но Куикнинг — това странно ефемерно момиче — поставяше под въпрос всичко това. Той чувстваше, че в нея има нещо, което можеше да разруши всичко, което е бил досега и накрая да го сведе до нищо. Не знаеше по какъв начин, но беше убеден в това. Тя имаше силата да го обезоръжава. По онова време той искаше да я убие, да постъпи както Ример Дал го беше посъветвал. Но вместо това се почувства заинтригуван. Досега не беше срещал човек, който да представлява заплаха за него. Той искаше да се отърве от тази заплаха, но едва след като я опознае.
Загледа се в улиците на Елдуист, надолу из коридорите между тихите постройки, подобни на кули, и в тунелите безкраен мрак, като се стремеше да се освободи от противоречивите си чувства. Сенките се протягаха към него и го привличаха. Той се чувстваше тук много повече у дома си, отколкото беше в Южното око, част от тази нощ, от пустотата, от самотата, от присъствието на смъртта и отсъствието на живота. Колко малка беше разликата, удивляваше се той, между царството на Ул Белк и Шадуините.
Отпусна се. Той самият принадлежеше на този безименен мрак.
Тя и другите с нея търсеха светлината.
Замисли се за тях в един миг. Само колкото да минава времето. Представи си ги, както си бе представял Куикнинг, и се опита да разбере, каква потенциална заплаха за него може да крие всеки от тях.
Каризман. Той отхвърли певеца почти веднага.
Хорнър Дийс. Какво в този старец толкова го безпокоеше? Неприятно му беше, как брадатият Следотърсач го гледа, сякаш го познава до мозъка на костите му. Помисли за това, но после прогони тази мисъл. Дийс не беше опасен. Той не притежаваше никаква магия.
Морган Лех. Не му харесваше Планинеца, защото очевидно беше любимецът на Куикнинг. Тя може би по свой начин беше влюбена в него, макар че той се съмняваше дали е способна на истински чувства — тя беше първично същество, дъщеря на Краля на Сребърната река. Просто го използваше, както използваше всеки от тях, като си имаше своите причини, които старателно криеше. Планинеца беше млад и непосредствен и сигурно сам щеше да намери гибелта си, преди да се превърне в истински проблем за него.
Оставаше Уокър Бо.
Както винаги Пи Ел мисли дълго за него. Уокър Бо представляваше енигма. Той притежаваше магия, но изглежда не я владееше свободно. Куикнинг фактически го беше върнала от мъртвите, но въпреки това той като че ли не проявяваше интерес към живота. Беше зает със собствените си проблеми, с неща, които държеше скрити дълбоко в себе си, с тайни, които бяха толкова загадъчни, колкото и тези на момичето. Уокър Бо чувстваше нещата по начин, който изненадваше Пи Ел. Той може би бе дори ясновидец. Някога, преди години, Пи Ел бе чувал за някакъв мъж, който живеел в Източните земи и можел да общува с животните и да предрича събитията по Четирите земи, преди те изобщо да се случат. Дали това не беше той? Говореше се, че е опасен враг. Гномите се бяха уплашили от него.