Друидите на Шанара

— И аз мисля така — съгласи се Морган. Дийс се ухили доволно.

— Но вече няма да му е толкова лесно, нали? Защото ние ще сме нащрек.

Те си прибраха нещата, загърнаха се в дрехите си и отново тръгнаха под проливния дъжд. Продължиха да обхождат бреговата ивица през целия следобед, като достигнаха най-северната точка на полуострова, без да открият нищо, и отново се върнаха в града. Дъждът най-сетне спря и остана само лека мъгла, която висеше над сградите. Въздухът се позатопли, сенките се озъбиха и се протегнаха из алеите и нишите като събудени духове, а из улиците потекоха дъждовни вади.

Някъде изпод земята се чуваше тътенът на Паст Гринт като далечен разтърсващ гръм.

— Започвам да мисля, че няма да открием нищо — промърмори Хорнър Дийс.

Те тръгнаха из тъмните коридори на улиците и претърсиха буквално всичко наоколо, включително вратите и прозорците, които зееха отворени като гладни гърла, както и гладките, просветващи от влагата алеи и проходи. Градът навсякъде беше запустял и мъртъв, лишен от живот и изпълнен с глухи празни звуци. Той ги обграждаше с камъка и тишината си, обгръщаше ги така настойчиво, че въпреки спомените и разума целият околен свят сякаш преставаше да съществува и оставаше само Елдуист.

Те почувстваха умора с наближаването на вечерта; неизменният пейзаж притъпяваше сетивата и силите им за съпротива. Те започнаха малко да се разсейват, да вървят в края на улиците, да се заглеждат нагоре към високите каменни сгради и да се отдават на опасното, но неизменно желание нещо да се случи — каквото и да било. Само да се случи. Изпитваха остра досада, чувстваха се неспособни нищо да променят и това ги подлудяваше. Бяха в Елдуист от цяла седмица. Колко дълго ще са принудени да стоят тук?

Те стигнаха до сляпа улица. Свиха покрай ъгъла на сградата, край която минаваха и откриха, че по тази улица могат да излязат на един площад. В центъра на този площад имаше странна вдлъбнатина със стълби, които водеха към басейн, сред който пък се намираше статуя на някакво крилато същество, от което бликаха фонтани вода. Почти без да се замислят те свиха към площада, омагьосани от неговия вид, който бе толкова различен от всичко досега. Парк, помислиха си те, без да изрекат гласно мислите си. Какво правеше тук този парк?

Бяха преполовили улицата, когато чуха да се освобождава резето на някаква тайна капандура под тях.

Нямаха никакъв шанс да се спасят. Бяха застанали точно върху капандурата, когато тя се отвори и пропаднаха в бездната под нея. Падаха много дълго, после се удариха в някаква стръмнина и започнаха се търкалят надолу. Стръмнината беше с груба повърхност, покрита с камъни, които се впиха в лицата и ръцете им. Те ожесточено се опитваха да се вкопчат в нещо, за да забавят скоростта, с която се спускаха, почти без да усещат болка. Опитваха се да се спрат с краката и коленете си, да се вкопчат в нещо. Склонът, по който се спускаха стана по-широк, и не толкова стръмен. Престанаха да се премятат, продължиха да се пързалят по гръб и най-сетне спряха.