Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Той си позволи да се усмихне. Те бяха такава глупава паплач.
Пи Ел имаше план. Той вярваше, както и Куикнинг, че Каменният крал се крие някъде в града. Но не вярваше, че останалите от групата ще го намерят, дори ако продължат да търсят до кукуво лято. Той единствен можеше да го намери. Пи Ел беше Преследвач по природа и с опит. На другите това им липсваше — на всеки в различна степен, но все пак безнадеждно. Не беше ги излъгал, когато им каза, че ще се чувства по-добре сам. Наистина се чувстваше така. Хорнър Дийс беше Следотърсач, но уменията на Следотърсачите в град като този не бяха особено полезни. Каризман и Морган Лех нямаха никакви умения, за които си струваше да се говори. Куикнинг се бе отказала да използва магията си — може и да имаше причини за това, въпреки че той не беше съвсем убеден. Единственият, който можеше да му бъде от полза, беше Уокър Бо. Но този еднорък мъж беше най-опасният му враг, а той не искаше да си има проблеми.
Планът му беше прост. Ключът за откриването на Ул Белк беше Гризача. Смокът беше любимеца на Каменния крал. Едно гигантско вярно куче, което пазеше града от всякакви натрапници. Той го пускаше нощем на свобода и то помиташе всички улици и сгради. Ако пропуснеше нещо една нощ, отиваше след него на другата. Но само през нощта, не и през деня. Защо ли беше така? — питаше се Пи Ел. И отговорът беше очевиден. Защото като всичко друго, което служеше на Каменния крал, независимо от волята си, той не можеше да вижда. Преследваше жертвите си по мириса им. Нощта му беше естествен съюзник. Дневната светлина можеше даже да му попречи.
Но къде прекарва деня? — попита се Пи Ел. Отговорът отново изглеждаше очевиден. Като всеки любимец и то сигурно отиваше при своя господар. Това означаваше, че ако Пи Ел успееше да проследи Гризача до дневното му леговище, той имаше големи шансове да открие Каменния крал.
Пи Ел си помисли, че може да го направи. Нощта беше и негов съюзник; той самият беше преследвал жертвите си главно нощем. Собствените му сетива бяха почти толкова остри, колкото и на Смока. Той можеше да преследва Гризача със същата лекота, с която Гризача би могъл да преследва самия него. Гризача беше чудовище; не можеше и да си помисли, че ще има шанс да се измъкне, ако се изправи лице с лице срещу него, дори с помощта на Стиела. Но Пи Ел умееше да се превръща в сянка, когато поискаше, и нищо не можеше да му попречи. Той щеше да се възползва от своя шанс и да си поиграе на котка и мишка с Гризача. Пи Ел беше способен на много чувства, но страхът не беше измежду тях. Той се отнасяше с доста страхопочитание към Смока, но не се плашеше от него. В края на краищата той беше по-хитрият от двамата.
Щом се спусне нощта, ще може да го докаже.
И тъй, той проспа дневните часове, като легна точно под прозорците, тъй че усещаше как го докосват слънчевите лъчи и можеше да чува всичко, което минава долу по улицата.
Когато се стъмни и въздухът захладня, той стана, слезе по стълбището и излезе през вратата. Дълго време стоя заслушан в мрака. Не беше чул останалите от групата да се връщат от тяхната дневна обиколка, което му се стори странно. А може да се бяха прибрали през друга врата, но все пак му се струваше, че трябва да ги е чул, въпреки всичко. Известно време мисли, дали да не провери, но бързо се отказа от подобна идея. Каквото и да ставаше с тях, то нямаше нищо общо с него. Дори Куикнинг в момента нямаше кой знае какво значение. Сега, когато беше далеч от нея, откри, че тя бе загубила донякъде властта си над него. Беше просто едно момиче, което той бе изпратен да убие. И щеше да я убие, ако беше все още жива, когато се върне от нощното си разузнаване.
В края на краищата щеше да ги убие всичките.
Крясъците на морските птици звучаха далечни и тъжни във вечерната тишина, глухи писъци, които довяваше океанският вятър. Той чуваше равномерния шум на водите на Тайдрейс, които се разбиваха в бреговете на Елдуист и тъпия тътен от движението на Паст Гринт дълбоко под града.
Но не можеше да чуе Смока.
Изчака, докато стана тъмно като в рог, тъй като небето бе покрито с облаци и мъгла, и мракът се спусна над сградите, хвърляйки своята сенчеста мрежа. До този момент успя да се вслуша и различи всички шумове, тъй че те му бяха познати като биенето на пулса му. Започна да се движи като една от сенките на нощта. Промъкваше се през улиците с бързи и предпазливи крачки, като избираше най-тъмните места. Не носеше никакво друго оръжие освен Стиела, а и той беше добре скрит в хастара на панталоните му. Единствените му оръжия в случая можеха да бъдат интуицията и способността да се крие добре.