Кладенецът на възнесението

Неразбирателството го подтикна към война. И макар винаги да твърдеше, че не е воин, той се би също толкова добре, колкото всеки истински мъж.

— Това не е добра идея, господарке — заяви ОреСюр, докато Вин разопаковаше голямата плоска кутия.

— Елънд смята, че е единственият начин — отвърна тя и вдигна капака. Вътре бе сгъната луксозната синя рокля. Вин я извади и се учуди колко е лека. Отиде зад паравана и започна да се съблича.

— А нападението вчера? — попита ОреСюр.

— Това беше само предупреждение — обясни тя, докато си разкопчаваше ризата. — Не сериозна атака. — Макар че Съборът бе обезпокоен. Вероятно това бе целта. Клъбс можеше да си говори каквото иска за стратегия и проверка на тяхната готовност, но според Вин Страф бе постигнал повече: бе всял още повече страх и хаос в Лутадел.

Само няколко седмици бяха изминали от началото на обсадата, а градът бе изправен пред изключително сериозни проблеми. Храната бе поскъпнала до небесата и Елънд бе принуден да отвори градските складове. Хората бяха изнервени до крайност. Малцина вярваха, че атаката е била „отблъсната“ успешно от защитниците на Лутадел.

А Вин бе изправена пред поредната главоблъсканица — Как да реагира срещу такава огромна сила? Да се скрие или да продължи да води същия живот? Страф бе изпитал бързината на реакцията им, но по-голямата част от армията му бе останала отзад, да не би Сет да реши да се възползва от случая. Беше постигнал две неща — информация и нарастващ страх в града.

— Все още не мисля, че тази среща е добра идея — продължаваше да мърмори ОреСюр. — Като оставим настрана атаката, Страф не е човек, на когото да се вярва. Келсайър ме накара да изучавам поведението на някои големи благородници през периода, когато се готвех да стана лорд Реноа. Страф е решителен и непоколебим.

Вин въздъхна, свали си панталоните и облече роклята. Не беше тясна като някои други и оставяше възможност краката и ръцете й да се движат свободно. „Поне засега добре“.

Възраженията на ОреСюр не бяха лишени от логика. Едно от първите неща, които бе научила на улицата, бе да не попада в ситуации, от които не може да избяга. Всички нейни инстинкти крещяха срещу идеята да влезе сама в лагера на Страф.

Но Елънд вече бе взел решение. И Вин, естествено, трябваше да го подкрепи. Страф искаше да сплаши целия град, но всъщност не беше толкова страховит. Не и докато трябваше да се безпокои за Сет.

Вин бе свикнала със заплахите. В известен смисъл атаката на Страф потвърждаваше необходимостта от провеждането на този план. Отначало идеята да влязат в лагера му й се струваше малко налудничава, но колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече осъзнаваше, че това е единственият начин да се справят със Страф. Трябваше да ги види слаби и изплашени, за да повярва, че тактиката му е успешна. Нямаше друг начин да спечелят.