Кладенецът на възнесението

— Тиндуил, аз не съм Келсайър — отсече Вин. — Не искам хората да ме почитат. Искам само да ме оставят на мира.

— Някои хора нямат избор, дете — рече Тиндуил. — Ти победи лорд Владетеля. Обучена си от Оцелелия и сега си съпруга на краля.

— Не съм му съпруга — възрази Вин и се изчерви още повече. — Ние сме само…

„О, богове, дори аз не разбирам нашата връзка. Как да я обясня на друг?“

Тиндуил повдигна вежди.

— Добре де — въздъхна Вин и тръгна към вратата.

— Идвам с теб — каза Алриане и улови Вин за ръката, сякаш бяха стари приятелки. На Вин това хич не й се понрави, но не виждаше начин да се отърве от досадното момиче, без да направи сцена.

Двете излязоха от магазина. Тълпата вече беше доста голяма и продължаваше да нараства, тъй като от съседните улици се стичаха още любопитни. Повечето бяха скаа, с кафяви, покрити със сажди палта или сиви рокли. Предните отстъпиха назад, за да опразнят мястото пред Вин, и през тълпата премина тих развълнуван шепот.

— Брей — възкликна Алриане. — Ама наистина доста са се събрали…

Вин кимна. ОреСюр стоеше където го бе оставила, до вратата на магазина, и я гледаше.

Алриане се усмихна на тълпата и помаха с ръка. После попита с внезапно притеснение:

— Ако нещо се обърка, ще можеш ли да ги прогониш?

— Няма да е необходимо — отвърна Вин, издърпа ръката си от нейната и отправи към множеството една вълна на Усмиряване. След това пристъпи напред, като се стараеше да потисне измъчващата я нервност. Беше се научила да не търси скривалище, когато е на открито и пред погледите на много хора, но когато се изправиш пред подобна тълпа… за малко да се обърне и да се шмугне в магазина.

Но един глас я спря. Гласът на мъж на средна възраст с покрита с пепел брада и лекьосана черна шапка, която нервно въртеше в ръка. Як мъж, вероятно работник в мелниците. Тихият му глас рязко контрастираше с могъщото му телосложение.

— Лейди Наследнице. Какво ще стане с нас?

Ужасът — неувереността — в гласа на този едър мъж — бе толкова затрогваща, че Вин се поколеба. Гледаше я с надежда в очите, както и повечето други.

„Колко са много — помисли Вин. — А си мислех, че Църквата на Оцелелия има малко последователи“.

Тя погледна мъжа, който продължаваше да мачка шапката си. Отвори уста, но… не можа да заговори. Не можеше да му каже, че не знае какво ще стане, да обясни пред този поглед, че тя не е спасителят, от когото се нуждаят.

— Всичко ще е наред — чу собствения си глас и увеличи лекичко Усмиряването, за да прогони страховете им поне мъничко.

— Но армиите, господарке! — провикна се една жена.

— Те се опитват да ни сплашат — обясни Вин. — Кралят няма да ги допусне. Стените ни са здрави, а войниците ни — силни. Можем да издържим на обсадата.

Тълпата се умълча.

— Една от тези армии се води от бащата на Елънд Страф Венчър — продължи Вин. — Утре Елънд и аз ще се срещнем с него. Ще го убедим да стане наш съюзник.

— Кралят ще се предаде — извика някой. — Чух го. Ще размени града за живота си.

— Не — отвърна Вин. — Никога не би го направил!