Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
— Той няма да се бие за нас — провикна се друг. — Той не е войник, а политик!
Някои възразиха и възникна спор. Хората започнаха да излагат на висок глас грижите си, да настояват за помощ. Подстрекателите продължаваха да викат срещу Елънд, да твърдят, че той няма никакво намерение да ги защитава.
Вин запуши ушите си с длани. Искаше да е далече от тази тълпа, от целия този хаос.
— Спрете! — извика тя и Тласна навън със стомана и месинг. Няколко души отхвърчаха назад, тълпата се люшна като вълна, подтиквана от копчета, монети и катарами.
Отново настъпи тишина.
— Не желая да чуя повече нито една лоша дума срещу краля! — заяви Вин, като същевременно усили Усмиряването. — Той е добър човек и добър водач. Пожертва много заради вас — вашата свобода се дължи на дългите часове, които прекарва, за да измисля закони, които да подобрят благосъстоянието ви и същевременно да не прогонят търговците от града.
Много от присъстващите сведоха гузно погледи. Брадатият мъж отпред продължаваше да си мачка шапката, вперил поглед във Вин.
— Те са просто изплашени, господарке. Но с право изплашени.
— Ние ще ви пазим — рече Вин. „Какви ги говоря?“. — Елънд и аз ще открием изход. Ние спряхме лорд Владетеля. Ще спрем и тези армии… — И млъкна, решила, че дърдори глупости.
Но тълпата откликна. Все повече хора се поддаваха на внушението. Множеството се разтвори и напред пристъпиха майки с деца. Вин се огледа нервно. Келсайър често вземаше на ръце деца на скаа, сякаш ги благославяше. Но тя не можеше да го направи. Сбогува се припряно с тълпата и се прибра в магазина, като дръпна Алриане със себе си.
Тиндуил — чакаше ги зад вратата — кимна доволно.
— Излъгах ги — въздъхна Вин, след като затвори.
— Не — възрази Тиндуил. — Дари ги с надежда. Каквото и да си казала, тепърва ще бъде потвърдено.
— Нищо няма да бъде потвърдено — тросна се Вин. — Елънд не може да разбие три армии, дори с моята помощ.
Тиндуил повдигна вежди.
— В такъв случай ще трябва да заминеш. Да избягаш, да оставиш тези хора да се справят с армиите отвън сами.
— Нямах предвид това.
— Да вземем решение тогава — продължи Тиндуил. — Или да предадем града, или да повярваме, че можем да се справим. Честно казано, вие двамата… — Тя поклати глава.
— Мислех, че няма да си лоша с мен — рече Вин.
— Понякога ми е трудно да се владея — призна Тиндуил. — Хайде, Алриане. Да приключим с пробите.
Върнаха се при шивача, но в същия миг откъм градските стени долетя тревожното биене на барабани.
Вин замръзна и погледна навън. Тълпата отново бе обхваната от тревога.
Една от армиите нападаше. Вин изруга и се втурна в пробната, за да свали неудобната рокля.
На стената цареше хаос. Войници тичаха напред-назад и си крещяха изплашено. Някои бяха забравили броните, други лъковете си. Прииждаха толкова много, че скоро тълпата запуши входовете към стълбищата и множеството задръсти двора.
Голям отряд от войниците на Страф — няколко хиляди души — настъпваше към Калаената порта — най-северната порта на града и най-близката до лагера на армията на Страф. Друг отряд се отправяше на изток, към Пютриумната порта.
— Стрелци! — извика Елънд. — Мъже, къде са ви лъковете?
Гласът му почти се изгуби във всеобщата глъчка. Капитаните се мъчеха да организират хората си, но изглежда твърде много пехотинци се бяха качили на стените и бяха затворили пътя на лъконосците към стълбищата.
„Защо? — зачуди се Елънд, загледан в атакуващата армия. — Защо ни напада? Нали имахме уговорена среща?“
Дали Страф не бе разкрил плановете му да настрои двете армии една срещу друга? Може би в обкръжението му наистина имаше шпионин.
Каквото и да беше, на Елънд не му оставаше друго, освен да гледа безпомощно как армията приближава стената. Един капитан успя да пусне няколко стрели, но те не достигнаха целта си. Отсреща заваля цял дъжд от стрели, примесени с монети. Сред нападателите имаше и аломанти.
Елънд изруга и се наведе тъкмо когато десетина монети забърсаха ръба на стената. Няколко войници паднаха. Войници на Елънд. Убити, защото той беше твърде горд да предаде града.
Той надзърна предпазливо над стената. Мъже с таран приближаваха портата, защитавани от щитоносци. Вероятно бяха Главорези, подозрение, потвърдено от звука, който издаде таранът при удара си в портата. Това не беше удар по силите на обикновени хора.
Последваха куки. Изстреляни нагоре от Монетомети, те паднаха много по-точно, отколкото ако бяха хвърлени с ръце. Войниците се втурнаха да ги откачат, но нов порой монети ги принуди да се откажат. Вратата долу продължаваше да тътне и Елънд се усъмни дали ще издържи дълго.