През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
Забелязахме ездач, който идваше към нас в галоп. Когато се доближи толкова, че можех да различавам чертите на лицето му, разпознах Дохуб, кюрда, чиито роднини бяха пленени в Амадие. При появата му нашият малък отряд спря. Той стремително си проправи път до мен.
— Ходих, ти идваш! Но ти си пленен?
— Както виждаш!
— Извини ме! Не бях в Гумри и когато се върнах, научих, че искат да заловят петима непознати мъже. Веднага помислих за теб и побързах да се уверя дали предположението ми е вярно. Ходих, ас коламе та. (Господарю, аз съм твой слуга.) Кажи, как мога да ти помогна?
— Благодаря ти. Но не се нуждая от твоята помощ, защото този мъж е наш закрилник.
— За колко време?
— За един ден.
[#1 Акушерка. — Бел. нем. изд.]
— Тогава ми позволи да бъда ваш закрилник за дните на целия мой живот!
— Ще ти разрешат ли?
— Да, ти си приятел на всички нас, защото ще бъдеш миван на бея. Той те чака и ще се радва да поздрави с добре дошли теб и спътниците ти.
— Няма да мога да отида при него.
— Защо?
— Как ще се появи един ефенди без оръжията си?
— Видях, че са ви ги отнели. — Той се обърна към придружителите ни: — Върнете им оръжията!
Раненият кюрд се възпротиви:
— Те са наши пленници и нямат право да носят оръжие!
— Те са свободни, защото са гости на бея! — гласеше отговорът.
— Самият Кадир бей ни заповяда да ги заловим и обезоръжим!
— Защото не е знаел, че са хората, които очаква.
— Те убиха баща ми. Виж и ръката ми. Кучето я разкъса.
— Уреди сметките си с тях, след като вече не са гости на бея. Ела, ходих, вземи оръжията си и ми позволи да те водя!
Получихме обратно всичко, което ни бяха взели. После се отделихме от групата и с бърза езда се отправихме по пътя за Гумри.
— Е, сър Дейвид? — попитах Линдси. — Какво мислите за постъпката ми?
— Нищо не разбрах от вашите приказки.
— Но оръжието ви върнаха, нали?
— Уел! И какво нататък?
— Ще бъдем гости на бея от Гумри.
— Ще ви дам удовлетворение, сър. Бях в заблуждение!
Всичките ми грижи се бяха изпарили и с облекчено сърце преминах през тясната порта на селището. При все това не можех да не настръхна при вида на резиденцията на прословутия Абд ес Сумит бей, който заедно с Бедер Хан бей и Нур Улах бей бе избил хиляди от жителите християни на Тиари. Мястото изглеждаше твърде войнствено. Тесните улици бяха пълни с толкова много въоръжени кюрди, че сигурно повечето от тях не бяха от жителите на Гумри. В това отношение малката крепост на беруарите правеше съвсем друго впечатление в сравнение с пустия безлюден Амадие.
С дълго тръстиково копие в ръка насреща ни крачеше кюрд от Сердешт. Той изглеждаше като сиромах пред баланите и шадите, които не очаквах да видя тук. Кюрд от планината Бутан
[#1 Гост. — Бел. нем. изд.]
разговаряше с един омериганец, дошъл от околностите на Диарбекир. После срещнахме двама мъже от племето на амадите, между които крачеше дулмамикански кюрд от Еси. Имаше бойци от племето буланик, хадирсор, хазананлух, каратшиур и карутшибаши. Можеха да се видят дори и мъже от Казикхан, Семсат, Курдук и Кендали.
— Какво правят тези чужди хора в Гумри? — попитах Дохуб.
— Повечето от тях са кръвни отмъстители, които се срещат тук, за да уредят сметките помежду си, както и пратеници от различни области, където се опасяват от въстание на християните.
— Сега има ли подобни опасения?
— Да, ефенди. Християните от планините Тиари вият като кучета, вързани с верига. Те биха искали да се освободят, но джавкането няма да им помогне. Предположихме че искат да нападнат долината на беруарите. Да, те вече избиха няколко мъже от нашето племе. Но скоро и тяхната кръв ще се пролее. Днес бях в Миа, където утре ще има лов на мечки, и заварих цялото село изоставено.
— Нали има две села, които се казват Миа?
— Те са на нашия бей. Горното село е обитавано само от мюсюлмани, а долното — само от християни несторианци. Несторианците внезапно са изчезнали.
— Защо?
— Никой не знае. Но, ходих, ето го жилището на бея. Слизайте от конете и разрешете да ви представя!
Спряхме се пред дълга, невзрачна сграда, чиито размери подсказваха, че това сигурно е жилището на някой големец. Дохуб махна с ръка и няколко кюрди се приближиха, за да отведат конете ни в обора. Самият той се върна след малко, за да ни отведе при бея. Господарят на Гумри ни посрещна в голямата си приемна. Той стоеше още на прага й. При него имаше десетина кюрди, които станаха при появяването ни. Кадир бей беше около трийсетте, висок и широкоплещест. Благородното му лице имаше чисто кавказки черти и беше обградено от гъста черна брада. Тюрбанът му сигурно беше половин метър в диаметър. На врата му на сребърна верижка висяха различни талисмани и амулети. Жилетката му и панталоните бяха извезани богато, а в пояса му до една кама и два инкрустирани със сребро пищова блестеше чудно красива сабя дамаскиня без ножница. Беят не изглеждаше като някой полудив предводител на разбойници и крадци на коне. Въпреки неговата мъжественост чертите му бяха меки и благи, а гласът му звучеше приятелски и приятно, когато ни поздрави: