През дивия Кюрдистан

— Уреди сметките си с тях, след като вече не са гости на бея. Ела, ходих, вземи оръжията си и ми позволи да те водя!

Получихме обратно всичко, което ни бяха взели. После се отделихме от групата и с бърза езда се отправихме по пътя за Гумри.

— Е, сър Дейвид? — попитах Линдси. — Какво мислите за постъпката ми?

— Нищо не разбрах от вашите приказки.

— Но оръжието ви върнаха, нали?

— Уел! И какво нататък?

— Ще бъдем гости на бея от Гумри.

— Ще ви дам удовлетворение, сър. Бях в заблуждение!

Всичките ми грижи се бяха изпарили и с облекчено сърце преминах през тясната порта на селището. При все това не можех да не настръхна при вида на резиденцията на прословутия Абд ес Сумит бей, който заедно с Бедер Хан бей и Нур Улах бей бе избил хиляди от жителите християни на Тиари. Мястото изглеждаше твърде войнствено. Тесните улици бяха пълни с толкова много въоръжени кюрди, че сигурно повечето от тях не бяха от жителите на Гумри. В това отношение малката крепост на беруарите правеше съвсем друго впечатление в сравнение с пустия безлюден Амадие.

С дълго тръстиково копие в ръка насреща ни крачеше кюрд от Сердешт. Той изглеждаше като сиромах пред баланите и шадите, които не очаквах да видя тук. Кюрд от планината Бутан

[#1 Гост. — Бел. нем. изд.]

разговаряше с един омериганец, дошъл от околностите на Диарбекир. После срещнахме двама мъже от племето на амадите, между които крачеше дулмамикански кюрд от Еси. Имаше бойци от племето буланик, хадирсор, хазананлух, каратшиур и карутшибаши. Можеха да се видят дори и мъже от Казикхан, Семсат, Курдук и Кендали.

— Какво правят тези чужди хора в Гумри? — попитах Дохуб.

— Повечето от тях са кръвни отмъстители, които се срещат тук, за да уредят сметките помежду си, както и пратеници от различни области, където се опасяват от въстание на християните.

— Сега има ли подобни опасения?

— Да, ефенди. Християните от планините Тиари вият като кучета, вързани с верига. Те биха искали да се освободят, но джавкането няма да им помогне. Предположихме че искат да нападнат долината на беруарите. Да, те вече избиха няколко мъже от нашето племе. Но скоро и тяхната кръв ще се пролее. Днес бях в Миа, където утре ще има лов на мечки, и заварих цялото село изоставено.

— Нали има две села, които се казват Миа?

— Те са на нашия бей. Горното село е обитавано само от мюсюлмани, а долното — само от християни несторианци. Несторианците внезапно са изчезнали.

— Защо?

— Никой не знае. Но, ходих, ето го жилището на бея. Слизайте от конете и разрешете да ви представя!

Спряхме се пред дълга, невзрачна сграда, чиито размери подсказваха, че това сигурно е жилището на някой големец. Дохуб махна с ръка и няколко кюрди се приближиха, за да отведат конете ни в обора. Самият той се върна след малко, за да ни отведе при бея. Господарят на Гумри ни посрещна в голямата си приемна. Той стоеше още на прага й. При него имаше десетина кюрди, които станаха при появяването ни. Кадир бей беше около трийсетте, висок и широкоплещест. Благородното му лице имаше чисто кавказки черти и беше обградено от гъста черна брада. Тюрбанът му сигурно беше половин метър в диаметър. На врата му на сребърна верижка висяха различни талисмани и амулети. Жилетката му и панталоните бяха извезани богато, а в пояса му до една кама и два инкрустирани със сребро пищова блестеше чудно красива сабя дамаскиня без ножница. Беят не изглеждаше като някой полудив предводител на разбойници и крадци на коне. Въпреки неговата мъжественост чертите му бяха меки и благи, а гласът му звучеше приятелски и приятно, когато ни поздрави: