През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
Мурад се престори, че е вън от себе си от учудване. Остави лулата си настрана, което за един мюсюлманин означаваше много, скръсти ръце и извика:
— О, Аллах, Аллах, изпрати долу на земята твоите ангели на отмъщението, за да унищожат с огън злодеите, чиито престъпления крещят за възмездие! Да вярвам ли на това, което чух? Не мога, не, не мога!
Той потъна в мълчание, взе броеницата си и започна да плъзга зърната й с костеливите си пръсти, сякаш се молеше. После изведнъж вдигна глава, изпитателно ме изгледа и попита:
— Ефендим, потвърждаваш ли истинността на думите на този хаджия?
— Дума по дума.
— Ще разкажеш ли всичко това в книгата си? За Жълтоликия, аладжите, Манах ал Барша, Баруд ал Амасат и мюбарека?
— Всички ще спомена.
— Това е ужасно наказание за тях. А мислиш ли, че пак може да се срещнеш с тях?
— Със сигурност, защото те ме преследват. Но в твоята къща, разбира се, съм на сигурно място и това дължа на теб и добрия шивач Африт. Но утре, като продължа пътя си, злодеите отново ще ме нападнат.
— Ти няма да посрамиш дома ми, като останеш тук само една нощ, ефенди.
— Ще помисля. Впрочем според твоите собствени възгледи още от началото в книгата на живота е записано колко време ще остана при теб. Никой от нас двамата не може да промени каквото и да е. Да, дори и самият Аллах не би могъл вече да го промени.
— Така е. Но се надявам, че още дълго време ще виждам светлината на твоите очи да сияе над мен. Живея самотен в къщата си и ти ще разнообразиш съществуването ми и ще съкратиш страданията на краката ми, като останеш по-дълго време.
— На мен също би ми било приятно да мога дълго да се наслаждавам на присъствието ти — отвърнах аз. — Разправят, че си правил големи пътешествия?
— Кой ти го каза?
— Шивачът.
По лицето му разбрах, че Суеф не беше казал истината. Въпреки това турчинът отговори:
— Да, като бяха здрави, краката ми са стъпвали в градовете и селата на много страни.
— А преди малко каза, че не би се изкачил на никоя планина, за да видиш изгрева на слънцето!
— Сега, когато краката ми са болни — защити се той.
— Защо си увиваш краката, а ходилата оставяш боси? Казвайки това, внимателно го наблюдавах. Мурад се смути. Да не би по някаква причина да симулираше, че има подагра?
— Защото са ми болни бедрата, а не ходилата — обясни агата.
— Значи големият пръст не те боли?
— Не, ефенди.
— И не е отекъл?
— Не, здрав е.
— А каква ти е температурата вечер?
— Никога досега не съм имал температура.
Човекът се издаде, защото, ако всички тези симптоми липсваха, то нямаше и подагра! Беше в пълно неведение по отношение на явленията, придружаващи подаграта. Вече знаех за какво ставаше дума. А за да спомена и мнимата му библиотека, се информирах:
— При твоите страдания и самота би могъл да намериш облекчение и разтуха в многото книги, които притежаваш.
— Книги ли? — попита Мурад Хабулам учуден.
— Да, нали си много учен човек и притежаваш огромно количество, за което може да ти се завижда.
— Кой ти каза това?
— Също шивачът.
Явно джуджето беше измислило тези лъжи, за да ме подмами.
Мурад разбра и бързо отговори:
— Ефенди, моята библиотека не е чак толкова скъпоценна, колкото си мислиш. За мен, разбира се, тя е напълно достатъчна, но за един учен като теб е незначителна.
— Въпреки това се надявам, че ще ми позволиш да я разгледам.
— Да, но не сега. Ти си уморен и ще заповядам да ви отведат в жилището ви.
— Къде е то?
— Не е тук, в къщата, защото много ще ви безпокоят. Затова наредих да ви приготвят ихтиар ана кулеси. Така ще сте сами.
— Както искаш. А защо тази постройка се нарича «кулата на старата майка»?
— Не знам. Казват, че някаква стара жена се била върнала там след смъртта си и вечер стояла в бели погребални дрехи горе, на чардака на кулата, за да благославя оттам децата си. Вярваш ли в призраци?
— Не, ага.
— Значи няма да те е страх от старицата?
— И през ум не ми минава! Тя появява ли се и сега понякога?
— Така разправят хората и нощем не ходят в кулата.
Защо ми казваше това агата? Щом в постройката бродеха призраци, това по-скоро беше причина да откажа пренощуването там. Може би някой щеше да ни изиграе лош номер, облечен като призрак, и после отговорността щеше да бъде прехвърлена върху старата жена — една по-скоро детинска приумица, която може да се роди само в мозъците на такива хора.