Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Ти не си виновен, Чапа.
Навън отекнаха погребалните вопли за петимата бойци, които бяха излезли заедно с Чапа и не се бяха върнали повече. Унчида излезе пред шатрата, за да подхване оплакваческата песен за Токай-ихто, сина на нейния син. Чапа потърси още веднъж погледа на Уинона, но напразно и излезе тихо навън. Коленичи пред входа на шатрата до Унчида и запя с висок, силен и буен глас старите думи, които неговата собствена майка бе научила в далечната им родина Африка, преди белите мъже да я грабнат и да я отвлекат като робиня през голямата вода. Светкавичен облак познаваше тази песен.
Уинона също излезе от шатрата, а Светкавичен облак я следваше като сянка. Сестрата на вожда мина покрай Унчида и Чапа и излезе вън от бивака на онова възвишение, където бе очаквала ден след ден завръщането на своя брат. Там тя запя тихо, както бе пяла всяка сутрин преди. Мислите й бушуваха объркани, но тя нямаше да се откаже от своята песен, докато Токай-ихто не дойдеше и не й заговореше… жив… или мъртъв.
Обгорялата земя, все още димящата умираща гора и оплакваческите вопли на хората дадоха облика на този ден и на тази нощ. През тези часове Светкавичен облак окончателно скъса със своето детство.
През следващите дни Светкавичен облак чу от младите съгледвачи и научи от разговорите в шатрите, че нови орди дълги ножове нахлуват в прериите на дакота. Тя се срещна с Разкрачения Часке, приятеля на Хапеда и предводител заедно с него на Младите кучета. Той бе приятел в игрите на Светкавичен облак от най-ранното им детство; двамата заедно бяха правили бизони от глина и сами или заедно с Хапеда и приятелката на Светкавичен облак Гущерчето бяха разговаряли велемъдро какви приключения ще преживеят двете момчета някога, когато станат големи бойци. Светкавичен облак и Часке се чувствуваха все още свързани както в детските години и затова между тях се бе породило особено приятелство, за което те никога не говореха. Светкавичен облак произхождаше от „род на предателки“, както веднъж я бе подиграл Хапеда. Часке от своя страна също бе осиротял и беше принуден да живее в шатрата на своя омразен чичо Шонка. Тези горчиви преживявания бяха накарали момчето и момичето да помъдреят много по-рано и характерите им да станат много по-сериозни, отколкото на останалите деца.
Часке идваше от съвещание на Младите кучета, за което момчетата се бяха събрали на една поляна на отсрещния бряг на потока.
— Какво ще става сега? — попита го девойчето.
— Нищо — отвърна Часке и гледаше към сивата далечина, за да не издаде онова, което го вълнуваше вътрешно. — Нищо. Големите боеве са станали на север при Черните хълмове. Победители са били дакота. Четансапа също е участвувал в боя. Ние ще трябва да изчакаме той да се върне заедно с бойците от Съюза на Червените елени.
И ето отново зачакаха ден след ден девойките и момчетата, жените и старците и малкото боеспособни мъже завръщането на Четансапа.
Най-после той пристигна.
Препускаше през обгорялата степ заедно с десетимата бойци към родния бивак. Светкавичен облак също забеляза от брега на потока приближаващата се група ездачи. С бликнала радост тя разпозна бойните трофеи, които Четансапа и неговите бойци носеха. Но тя видя също така и мрачното лице на предводителя на групата и радостта й отново бе приглушена от страх и несигурност.
Четансапа скочи от коня си и подаде юздата на Хапеда, за да отведе жребеца при стадото. Преди да влезе в собствената си шатра и да потърси заклинателя Хавандшита в неговата, боецът изтегли настрани Къдрокосия Чала, който го бе посрещнал заедно с момчетата от бивака край стадото коне. Двамата бойци прекосиха пясъчното корито на потока, за да останат сами. Светкавичен облак седеше на брега и видя приближаващите се мъже. Тя не се помръдна и тъй като чичо й, Къдрокосия Чапа, не я отпрати, девойката остана на мястото си и чу разговора им.
— Къде е Токай-ихто? — бе първият въпрос на Четансапа.
— Убит във форта.
Ръката на Четансапа несъзнателно се сви в юмрук.
— А вие? Защо не завзехте форта?
— Там има силно подкрепление. Червената лисица знае какво върши.
— Аха, Червената лисица!
— А при вас какво стана? — попита Бобъра.
— Ние победихме и убихме много дълги ножове. После ни се свършиха куршумите. Но дългите ножове продължиха да идват все нови и нови, и с нов генерал. Те яздят през нашите прерии. Татанка-йотанка и Тасунка-витко се оттеглят заедно с нашите най-смели бойци по посока на Жълтокаменната река. Много от нашите биваци обаче са се предали вече и пътуват към резерватите.
— Аз си знаех, че така ще стане — каза Чапа ясно, но все пак сякаш повече на себе си, отколкото на другия. — И сега?