Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Докато се сбогуваха, тя призна сама пред себе си, че обича Адамс. Той й беше още чужд в много отношения, този грубо, почти жестоко грубо възпитан фермерски син, който, изглежда, не мечтаеше за нищо друго, освен да обработва земята си. Но той бе спечелил чувствата и мислите на девойката. Изглежда, момъкът бе противоположност на всичко онова, което тя се бе научила да мрази. Не беше прекалено честолюбив, не беше фалшив, не беше страхливец. Разумен човек е Адамс. Понякога й се бе струвал прекалено трезв и пресметлив, но ето че сега младият човек бе рискувал живота си, за да помогне на друг човек, на един индианец, само защото бяха постъпили несправедливо с него. Това беше сериозно решение от нейна страна и същевременно достойно за нейния стар баща, когото тя обичаше. Като мислеше сега за Адамс, тя вложи в своите мисли цялото доверие, което все още бе способна да изпитва като млад човек.
Щеше да чака, докато някой ден Адамс й изпрати желаното съобщение.
Навън беше все така тихо. Младият прериен ездач явно бе успял да избяга.
УИНОНА
Прерийният пожар, чийто мирис бе стигнал чак до затворения в избата на блокхауса пленник, бе нападнал изсъхналата земя далеч на запад. Вече тринадесет години огънят не бе бушувал така опустошително над обраслата с трева степ.
Край шатрите до Конския поток стоеше Светкавичен облак с празен мях за вода в ръка. Тя гледаше над прерията на запад от бивака. Обраслите с твърда трева поляни бяха обгорени, докъдето поглед стигаше. Далеч на югозапад хоризонтът все още аленееше сред пламъците и се чернееше от дима. Натам се разпростираше насрещният огън, който хората от Мечата орда бяха запалили, за да отнемат въздуха на приближаващия се към тях огън и да го загасят, преди той да се е прехвърлил през реката и да достигне бивака. Силният северен вятър, който бе разнасял огъня, продължаваше да вее и като завърташе във въздуха пясък и пепел, ги запращаше в очите и в косите на дакотската девойка и оттам над голата степна земя в подножието на Скалистите планини.
Светкавичен облак видя как букна огънят и в горите на предпланините. Беше навлязъл от прерията сред дърветата. Там никой не можеше да спре пламъците.
Девойката тръгна с меха в ръка на изток по завоя на Конския поток. През летните седмици потокът се бе превърнал във вада и Светкавичен облак трябваше да повърви доста, докато намери едно място с достатъчно вода в коритото. След като напълни кожения мях догоре, тя го повлече към шатрите. По обгорелите поля наоколо все още се валяха изгорели или подпалени полуовъглени животни, птици, антилопи, бизони и мустанги, настигнати от пламъците в отчаяния си бяг или налетели в насрещния огън. Много от жените бяха излезли, за да приберат годните за храна остатъци от месото на обгорелите животни. Светкавичен облак видя сред жените и своята по-възрастна сестра Меден цветец, която също погледна към момичето с меха за вода.
— Много добре си сторила, Светкавичен облак! — възкликна тя. — Напълнила си меха догоре, както се полага!
— Аз нося водата на Уинона и на Унчида — отвърна Светкавичен облак и не погледна повече слисаното лице на Меден цветец.
Девойчето мина край стадото мустанги и когато стигна до шатрата на вожда, влезе вътре. Кожената типи беше празна. В огнището имаше пепел и малко жарава. Светкавичен облак остави на пода пълния мях и излезе отново от шатрата и от бивака. Вече се разденваше. Сега, при първите утринни лъчи, отблясъците на огъня на юг и на запад се виждаха още по-ясно и макар че далечното море от пламъци не можеше вече да залее и бивака с шатрите, червените отблясъци навяваха страх и ужас.
Меден цветец се спря нерешително. Тя знаеше къде може да намери Уинона и Унчида и много й се искаше да отиде и да остане при тях, но се срамуваше. Струваше й се прекалено дръзко за момиче като нея да покаже колко много обича Уинона и как сърдечно споделя мъката на сестрата на вожда и на баба му. Най-сетне обаче желанието й да се присъедини към двете жени надви стеснителния й срам и тя забърза отново в източна посока, навътре в прерията, много по-надалеч, отколкото бе се отдалечила, за да търси вода.
Тя чу сред утринната тишина песен и забеляза на едно възвишение двете жени, които търсеше. Сърцето й заби силно. Бавно, сякаш прекрачва някакво свещено тайнствено място, тя се изкачи по лекия склон и се присъедини към Уинона и Унчида. Загледа се заедно с тях на изток. Ивици сенки от силен внезапен дъжд се спускаха от небето до земята и лъчите на утринното слънце не можеха да ги пробият. Там някъде в далечината, зад дъжда и облаците, се намираше онзи форт, където Токай-ихто беше пленен. Уинона и Унчида пееха тихи песни на мъка и тъга и думите и гласовете им станаха по-силни от тъжните вопли и сега вече изразяваха ярост и възмущение. Двете жени се страхуваха за вожда, но същевременно се и надяваха, че той скоро ще бъде освободен. Не само Бобъра и мъжете, които бяха тръгнали заедно с него, бяха готови да се бият за своя вожд. Големи групи дакота, предвождани от Татанка-йотанка и от Тасунка-витко, бяха разбили и унищожили дългите ножове, поведени от генерал Къстър в дакотските прерии на север. Скоро, така се надяваха жените, белите нападатели отново щяха да бъдат прогонени от прерията, това последно убежище на свободните дакота.