Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Светкавичен облак присъедини своя ясен гласец към песента на двете жени.
Когато изтекоха първите два утринни часа, жените отново се върнаха в осиротялата вождова типи. Светкавичен облак стигна заедно с тях колебливо чак до входа. Когато не се осмели да влезе заедно с тях, Уинона прехвърли ръка през раменете на момичето и го въведе вътре. Като видя пълния мях с вода, Уинона погледна мило Светкавичен облак и сега вече девойчето можеше да си потърси някакво ръкоделие във вождовата шатра.
Сърцето и мислите на Светкавичен облак бяха пълни с мъка и с очакване, ала същевременно и с твърдата решимост и нова надежда, които съвместната песен бе събудила у нея.
Сега Светкавичен облак излизаше всяка заран преди работа на онзи хълм, където Уинона и Унчида пееха, вперили поглед на изток, откъдето очакваха Къдрокосия Чала и неговите бойци да се завърнат заедно с освободения вожд. Девойчето се бе привързало плахо и същевременно силно към няколко години по-възрастната от него сестра на вожда. Светкавичен облак беше винаги тиха, усърдна и послушна към баба си и към сестрите на своята покойна майка, както и към собствената си по-голяма сестра. Живият й и понякога разсеян и лесно възбудим характер, който й бе донесъл името Светкавичен облак, напоследък бе започнал да се изглажда; от това умното й личице бе станало по-хубавко, а черните й очи блестяха с нова светлина. Щастието, че може да пее заедно с Уинона и Унчида всяка заран, я бе обладало изцяло и всички останали часове на деня бяха за девойката само време за размисли над онова, което и даваха възможност да преживее всяка сутрин. Да пее за Светкавичен облак бе много повече от възможност да изрази радостта, мъката или копнежа си, за нея пеенето беше тайнство и свещенодействие.
Пет дни след прерийния пожар една сутрин жените на хълма видяха група ездачи на изток. Те ги бяха забелязали по-рано от младежите, които бяха на съгледвачески пост. Ездачите яздеха в дълга редица, около петнадесет души. Яздеха галоп. Чуваше се глухият ритмичен тропот на удрящите копита. Скоро и Светкавичен облак разбра, че това бяха мъже от Мечата орда, които се завръщаха в бивака, предвождани от Къдрокосия Чапа.
Уинона и Унчида прекъснаха песента си и Светкавичен облак млъкна заедно с тях. Унчида се обърна назад и даде по този начин знак да се връщат към селото във вождовата шатра. Светкавичен облак разбра. Бобъра щеше да дойде в шатрата на Токай-ихто и да разкаже там онова, което щеше да съобщи най-напред на заклинателя и на члена на съвета Стария гарван. Унчида и Уинона не показваха никакво нетърпение. Нетърпението не би отговаряло на нравите и на оформения от тези нрави характер на двете жени. Светкавичен облак усещаше скритата трептяща възбуда на бабата и на сестрата на вожда, ала и тя самата не каза нито дума. Трите жени щяха да изчакат мълчаливо, докато разберат какви новини носи Бобъра за Токай-ихто.
Къдрокосия Чапа минаваше за чичо на Светкавичен облак и девойката щеше да го види в тяхната шатра и можеше да се опита да научи нещо от него. Но сега й се стори непоносимо да чуе някаква новина за Токай-ихто преди или без Уинона.
Жените седнаха. Уинона разпали огъня в огнището.
Не мина повече от половин час и Къдрокосия Чапа се пъхна през отвора на шатрата и седна край огъня. Унчида и Уинона се приближиха, докато Светкавичен облак остана скромно в дъното на шатрата. Всички срещнаха погледите си. Къдрокосия Чапа бе потъмнил още повече отслабналото си тъмнокожо лице с пепел.
— Той е мъртъв. — Това бяха първите му думи. Каза го без заобикалки.
Жените мълчаха, Светкавичен облак не се помръдваше.
— Ние искахме да го освободим — продължи боецът и на девойчето му се струваше, сякаш думите пристигат някъде отдалеч и като недействителни. Тя не искаше да ги чуе и все пак ги чуваше. — Нашият вожд Токай-ихто бе успял да раздели на две оковите си и да дойде до бойницата в избата. Аз вече бях хванал окованите му ръце, за да му помогна да излезе. — Бобъра вдигна ръце, затвори ги и отново ги отвори, сякаш можеше още веднъж да хване ръцете на своя вожд и приятел от детинство и бе принуден отново да ги пусне. — Когато Червената лисица ме нападна, той изпрати в същото време двама мъже в избата, за да убият и Токай-ихто. Те пребиха нашия вожд с палките си. Така ми каза Томъс, който избяга заедно със своя брат Тео и с русия Адамс още през същата нощ. — Къдрокосия Чапа млъкна. Най-после довърши тихо разказа си: — Петима от нашите бойци паднаха.