Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Къде е трупът на сина на моя син? — попита Унчида. Гласът й беше спокоен, но Светкавичен облак видя как клепките и устните на майката на някогашния вожд на Мечата орда трепнаха при тези думи.
— Томъс ми съобщи, че дългите ножове щели да заровят трупа на Токай-ихто.
Докато произнасяше тези думи, Къдрокосия Чапа разтвори една кърпа, която бе донесъл. Отвътре се видя короната от орлови пера на Токай-ихто.
— Това — каза боецът — е единственото нещо, което можах да ви донеса от Токай-ихто. Червената лисица бе откраднал орловите пера, когато задържал нашия вожд. Този убиец и предател искал да продаде короната от орлови пера на Джекмън, но онзи не искал да му заплати достатъчно и така Червената лисица запазил плячката си. В бъркотията след битката Тобиас от племето делавари намерил орловата корона сред нещата на Червената лисица и му я задигнал. Дал я на Томъс, а той пък я даде на мен. Оръжията на Токай-ихто обаче останаха в ръцете на Лисицата или на Джекмън.
Уинона пое короната от орлови пера и прекара внимателно ръка върху дългите красиви пера. — Това са перата на един орел, който моят брат много добре познаваше — заговори тя. — А това е украшението, което той сложи върху главата си, когато го избраха за наш боен вожд.
Тя се изправи, за да прибере короната от орлови пера. Но не можа да изпълни намерението си. Спокойствието й се срина изведнъж, както се поваля дърво, върху чийто клонак се е нахвърлила буря с унищожителна сила. Ръцете й потрепераха и изпуснаха короната от орлови пера. Уинона падна на земята и извика високо. Този вик едва наподобяваше човешки глас; проточен, същински вълчи вой, той прониза шатрата и Светкавичен облак имаше чувството, сякаш този вопъл разкъса нещо и у нея самата. Уинона започна да се въргаля по пода в гърчове, които вече не се подчиняваха на волята й. После започна да удря челото си в пода, ноктите й се забиха в собствената й плът. Викът й премина в думи:
— Това не е вярно!
Унчида се изправи и тръгна олюляваща се към девойката.
В този миг Уинона седна рязко и се подпря на ръцете си. Очите й бяха широко отворени, втренчени от ужас, ала същевременно пълни с огън, който искаше да изскочи от тях. Може би това бе началото на някаква лудост. Унчида остана мълчаливо край девойката. Не смееше да я дакосне или да я заговори.
Уинона се изправи на крака. Пое отново короната от орлови пера и я прибра, без да бърза, но с някаква странна и след случилото се — ужасяваща бързина и сръчност. След това тя пристъпи към огнището. Чала се бе изправил. Девойката застана пред него. Погледна го и той целият потрепера. Ала издържа на погледа й.
Сестрата на вожда заговори спокойно, сякаш говореше с чужд глас:
— Ето какво направихте вие, бойците от племето на дакота-оглала! — заговори тя. — Вие избрахте моя брат Токай-ихто за свой боен вожд и му възложихте да се бие и да ви води в боя! Той се биеше и ви водеше добре. Когато опасността стана голяма и битката щеше да бъде жестока, вие го отпратихте. Принудихте го с ясно съзнание да отиде в капана, Тикнахте моя брат в ръцете на убиеца на моя баща. Вие знаехте какво вършите. Вие пожертвувахте моя брат и той ви се подчини, и сам се пожертвува, защото обидата, че е син на предател, все още продължаваше да го следва. Сега вие казвате, че Токай-ихто е мъртъв, и слагате ръце в скутовете, вместо да грабнете оръжията. Аз обаче не ви вярвам и ви казвам, че Токай-ихто ще се върне отново. Аз ще чакам, докато моят брат сам ми заговори — било мъртъв или жив.
Чапа изслуша думите й мълчаливо.
— Уинона… — промълви той.
Светкавичен облак се изплаши, че в Уинона е влязъл някакъв дух. Добър ли беше той, или лош?
Унчида докосна тихо Чапа за рамото. Боецът извърна лице към майката на Матотаупа.
— Чапа… този Томъс видя ли моя син Токай-ихто мъртъв?
— Томъс слезе след боя в избата и е видял нашия вожд да лежи в собствената си кръв — отвърна Чапа съвсем тихо и Светкавичен облак все повече се страхуваше за Уинона, коя то — замлъкнала — сега стоеше със стъклени очи и слушаше.
Унчида отпусна ръката си и сведе клепачи.