Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
А нозете му нагазиха вода и той усети, че хладът се вдигна до сърцето му. И като падна на колене, наведе се и пи направо с устни, натопени във водата. И усети, че водата има вкус на пепел.
И като се изправи, Аспарух пъхна пергамента с плача на Гилгамеш, който досега държеше в ръка, под кожената си риза на голо върху гърдите си. И като го притисна с длан, усети, че пергаментът трепти и пърха от кънтенето на сърцето му.
После той тръгна отново през степта. Пред него се простираше само степ — равна, безкрайна степ до кръгозора, пронизана от сиво слънце и от хладен вятър. И над него се простираше безкрайно пепеляво небе. Където и да отидеше, над него щеше да има винаги небе. И смъртта беше неизбежна като небето.
7.
Дали бива човек да възпява старостта? Не, не да възпява, а дори да разказва за нея. И трябва ли да разказвам за старостта и немощта на Кубрат? Ох, колко хубаво бих го направил, защото не би трябвало да си спомням Кубратовата старост и немощ, доста ми е да обърна поглед към себе си. А Кубрат поне можеше да вижда.
И тъй — само Аспарух, жрецът и Ак Йола знаеха и виждаха правдата за болестта на хан Кубрат. И тристата души дулусци, които придружават хана, навярно разбираха какво става, но навярно не искаха дори да го повярват. А Кубрат беше много, много болен. Само жрецът и Ак Йола виждаха голотата на хана, защото Кубрат запретяваше на Аспарух да се грижи за тялото му, но иначе денем и нощем Аспарух седеше при баща си. Понякога, когато хан Кубрат седеше на престола си с дървените колела, дори можеше да не се познае, че е болен. Понякога клякаше край престола и покриваше нозете си с дрехата си по своя нужда, и после ставаше, все едно че нищо не е било. Но го правеше само когато го нямаше Аспарух, та жрецът и Ак Йола се чудеха дали него прави нарочно и дали не се подиграва с тях и с престола си.
И тези крачки — тези дребни стъпки, с които ханът пресичаше шатрата си, всяка стъпка четири пръста дълга, това тътрене на стъпалата и това люлеене на главата — те съсипваха Аспарух. И това немощно изправяне, когато Кубрат се ловеше за стълб на шатрата или за рамото на сина си, или за дръжката на престола — с неочаквано силни трескави пръсти, а после вдигаше тялото си, като че ли беше затънал в тинята на дълбоко блато — това убиваше Аспарух.
И най-важното — това примирение, с което ханът приемаше своята немощ. На Аспарух се струваше, че ханът дори не разбира какво се случва с него — иначе щеше да се разбунтува, да скочи, да се бори. Дори веднъж не се стърпя, та викна и му каза:
— Татко, стресни се!
А Кубрат бавно извърна глава към него и тихо му каза:
— Сине, ти яздил ли си кон, който прави сетни стъпки, преди да падне от изтощение? Аз много пъти съм яздил. И дори не съм го чакал да падне, а съм слизал от седлото и съм продължавал да вървя пешком. Моите нозе са като на кон, който ще падне. И ми се струва, че той вече е извървял своя път и е сторил, което е можал. Но усещам душата си като ездач на тоя кон и знам, че тя ще продължи да върви нататък — пешком или с крила — не зная. Имай търпение. И аз съм нетърпелив, и аз искам да сляза от този кон, който е извървял своите крачки.
И Аспарух отиваше в степта на лов, за да донесе дивеч на баща си. Когато се върнеше, ако не беше ударил нищо, Ак Йола го чакаше замръзнал върху своя неподвижен кон призрак и му подаваше заек, сайгак или дропла.
А хан Кубрат почна да изпразва шатрата си. Подаряваше ту оръжие, ту кожа, ту губер, ту златна чаша. Накрая в шатрата му останаха само мечът и лъкът му, кожите от ложето му и от Аспаруховото ложе, мех и рог за кумис, два ката дрехи. Запази и стария ловен сокол. И Кубрат често казваше на Аспарух, и забравяше, че скоро е казал същото:
— Един евреин ми каза, че соколите живеели по сто шестдесет и две години.
И Аспарух беше тъжен, защото мислеше, че ханът раздава своите оръжия и своите чаши, като се прощава с хранените си люде. Не беше така. Хан Кубрат не можеше да държи в ума си всичко, което притежаваше, а искаше всичко, което има, да му е подръка — и да го усеща, и да го има в душата си. Когато се събудеше сутрин, Кубрат си казваше: „Какво имам?“ И каквото не си спомняше, а го видеше — подаряваше го. Спомняше си колко беше щастлив като дете, когато всичко свое можеше да обхване с две ръце. Казваха: „Табуните на хан Кубрат.“ Какви табуни? Къде бяха те? Можеше ли да ги пипне? Какво печелеше от това, че ги притежава и ги нарича свои? Кубрат задържа само един кон и само него яздеше — защото ако го качеха на коня, той можеше да седи в седлото. И този кон беше най-буйният му кон — Огзис, Безумния. А този жребец, като усети, че ездачът е болен и не се бори за власт над него, изведнъж стана смирен като непразна кобила.